КОУДИ МАКФЕЙДЪН — СМОУКИ БАРЕТ: ЛИЦЕТО НА СМЪРТТА #02
На Браяна, моята „Малка Би“
ПЪРВА КНИГА
КРАЙ ИЗВОРА
1
ЧЕСТО СЪНУВАМ ЛИЦЕТО НА СМЪРТТА.
То постоянно се променя, мнозина го носят в грешното време, а накрая и всички. Поглеждала съм това лице — отново и отново… и отново.
Това ти е работата, глупачке.
Говори ми един глас в съня ми.
Той е прав. Работя за лосанджелиския клон на ФБР и преследвам най-лошите от най-лошите. Убийци на деца, серийни убийци, мъже (а понякога и жени) без съвест, граници и угризения. Правя това вече повече от десетилетие и ако не съм виждала смъртта във всичките й премени, то поне съм я виждала в повечето, които носи. Тя е безкрайна и разяждаща. Може да се стовари върху всяка душа.
Тази нощ лицето прескача като светлинка в мъглата, придвижва се между трима души, които някога ми бяха най-близки. Съпруг, дъщеря, приятелка. Мат, Алекса, Ани.
Мъртъв, мъртва и мъртва.
Заставам пред огледало, на което няма отражение. То ми се смее. Реве като магаре и мучи като крава. Удрям го с юмрук и то се пръска на парчета. Върху бузата ми разцъфва като роза синина. Усещам я, прекрасна е.
Отражението ми се появява в счупените парчета от огледалото.
Отново чувам онзи глас: Счупените неща продължават да улавят светлината.
Събуждам се и отварям очи. Странно е, че излизам толкова рязко от дълбините на съня. Поне вече не се будя, пищейки.
Не мога да кажа същото за Бони. Обръщам се внимателно към нея, гледам да не я събудя. Тя вече е будна и е ококорила очи насреща ми.
— Да не те събудих, мила? — питам аз.
Бони поклаща глава. Не, иска да ми каже.
Късно е, а това е един от онези моменти, в които сънят иска да ни върне отново в обятията си. Ако двете с Бони нямаме нищо против, той ще ни приветства. Протягам ръце към нея. Осиновената ми дъщеря се намества по-близо до мен. Прегръщам я, но не я стискам прекалено силно. Подушвам сладкия аромат на косата й и мракът ни пожелава с шепота на морска вълна.
Събуждам се и се чувствам страхотно. Наистина отпочинала. Не съм имала подобно удоволствие от доста дълго време. Сънят ме е пречистил. Нежно ме е изтъркал.
Чувствам се спокойна, отпусната и лека. Нямам за какво да се тревожа, което е странно. Притеснението е като невидим крайник за мен. Имам чувството, че съм в балон, в невидима утроба. Отпускам се в нея и за известно време просто се нося, докато слушам собствения си бял шум. Днес е събота и мога да си позволя да не правя нищо.
Поглеждам към мястото на Бони на леглото и намирам единствено намачкани чаршафи. Заслушвам се и чувам тихите й стъпки. Тя ходи из къщата. Да имаш десетгодишна дъщеря е като да живееш с фея. Истинско вълшебство.
Протягам се. Чувството е прекрасно. Липсва само едно нещо, за да бъде утрото перфектно. Самата мисъл за него ме кара да сбърча нос.
Кафе.
Ставам от леглото и тръгвам като сомнамбул към кухнята на долния етаж. Осъзнавам, че не нося нищо друго освен стара тениска, „бабешките си гащи“ и чифт нелепо пухкави пантофи във формата на слончета, но не ми пука. Косата ми прилича на нападната от ураган. Занемареният ми външен вид не е от значение, защото е събота и няма никой у дома освен нас, момичетата.
Бони ме посреща на стълбите и ми подава чаша с кафе.
— Благодаря, дребосък. — Отпивам глътка. — Перфектно — отвръщам и кимам доволна. Наистина е такова.
Сядам на масата за хранене и си пия кафето. Бони се задоволява с чаша мляко. Двете стоим и се гледаме. Тишината е много, много приятна. Засмивам се.
— Чудесно утро, нали?
Дъщеря ми се ухилва в отговор и усмивката й кара сърцето ми да затрепти от щастие, нищо ново под слънцето, след което кима.
Бони продължава да не говори. Мълчанието й не е в резултат на някакъв физически дефект. Причината е, че майка й беше убита пред очите й, а убиецът я върза за мъртвото й тяло, лице в лице, и я остави да прекара така три дни. Оттогава не е отронила и дума.
Ани — майка й — беше най-добрата ми приятелка. Убиецът й я уби, за да ме нарани. Понякога си мисля, че Ани умря, защото беше моя приятелка. През по-голямата част от времето не съм сигурна дали наистина е така. Преструвам се, че не е там, онова нещо, което е прекалено огромно, мрачно и смазващо, което е като сянка с размерите на кит. Ако постоянно научавам само истината, това ще ме пречупи.
Веднъж, когато бях на шест, се ядосах на майка ми поради някаква причина. Дори не си спомням каква беше. Имах котенце, което бях кръстила Ръкавичко. То дойде при мен с онази съпричастност, с която животните бяха добре известни. Знаеше, че съм разстроена. Ръкавичко ме дари с безусловната си любов, а аз го сритах.