— Ела тук, Пъмпкин. Вече можеш да влезеш.
Последва звучно „Бау“.
Куче!
Радост прониза душата на Сара като стрела.
Пъмпкин се появи на прага на вратата и веднага й стана ясно защо името му е такова. Главата на кучето беше огромна. Ненормално огромна — като на тиква.
Пъмпкин беше питбул в цвят на кафе и изглеждаше едновременно нелепо и застрашително с увисналата му челюст, изплезения му език и свръхголемия му череп. Той стигна на бегом до Дезире, погледна нагоре към нея и проговори:
— Бау!
Жената се усмихна и се наведе да го погали.
— Здрасти, Пъмпкин. Имаме гост. Момиче. Тя ще живее с нас. Името й е Сара.
Кучето килна глава на една страна, защото беше разбрало, че стопанката му говори на него, но не разбираше нищо от това, което му казваше.
Сара стана от дивана. Пъмпкин се обърна към нея.
— Бау!
След което я приближи. Принципно детето би се ужасило от това, но кучето размахваше весело опашка, което беше универсалният знак за кучешко щастие. То блъсна масивната си глава в нея и започна да ближе предложената му ръка, като усърдно я покриваше с лиги.
Сара се усмихна широко.
— Отврат! — Тя погали питбула, който седна и се ухили. — Изглеждаш доста шантаво, Пъмпкин.
— Спасих го в един бар преди осем години — обясни Дезире и се усмихна. — Бях млада и не толкова умна. Група мотоциклетисти се бяха събрали до една билярдна маса и се смееха гръмогласно. Отидох да видя какво става и веднага забелязах Пъмпкин. Беше едва кутре, но те го бяха сложили на масата и се опитваха да го уцелят с топките. Той беше изплашен и скимтеше.
— Много лоша постъпка!
— Да, и аз така си помислих. Разкрещях се на мъжете и като нищо щях да си отнеса боя — което беше доста вероятно, — ако приятелката ми не ме беше хванала за ръката и не ме беше извлякла настрани. Бях прекалено разстроена, затова продължих да пия и… не помня как се случи, но когато се събудих, Пъмпкин лежеше до мен в леглото.
Сара продължаваше да гали кучето и да слуша с интерес историята на тази странна жена. Нещо се размърда в гърдите й. Засрами се, когато разбра, че това са сълзи.
— Какво има, Сара?
Дезире остана на мястото си. Тя не се опита да се приближи до нея или да я прегърне.
Сара избърса лице с мъничката си ръчичка.
— Просто… ние също имахме кучета и мама щеше да хареса историята за Пъмпкин… — седна отново на дивана, чувстваше се ужасно. — Съжалявам. Не съм ревла.
Пъмпкин сложи глава в скута й и погледна нагоре към нея, сякаш искаше да й каже: Съжалявам, че се чувстваш зле, но може ли да продължиш да ме милваш?
— Няма нищо лошо да плачеш, когато се чувстваш тъжна, Сара.
Детето погледна Дезире.
— Ами ако винаги съм тъжна? Постоянно ли ще плача?
Сара помисли, че е казала нещо нередно, защото на лицето на жената се изписа голяма болка. След миг осъзна защо:
Тя се чувства така заради мен.
Без значение колко внимаваше и колко много се опитваше, осемгодишното дете не успя да се удържи. Вътрешните й стени се пропукаха, пукнатините бързо се превърнаха в цепнатини и макар язовирът още да не беше изтекъл, сълзите й не искаха да спират. Тя сложи ръце на лицето си и заплака.
Дезире седна до нея на дивана, но внимаваше да не направи нещо друго. Сара й беше благодарна за това. Все още не беше готова да се предаде в обятията на възрастен. Въпреки това й беше приятно да стои до тази жена. Пъмпкин й показа собствените си чувства — той престана да я умолява да го милва и започна да я ближе по коляното.
Дезире не проговори, докато Сара не се наплака.
— Така — започна тя, — вече се запознахте с Пъмпкин. Искаш ли да видиш стаята си?
Сара кимна и съумя да се усмихне.
— Да, моля. Много съм изморена.
Знаеш ли какво осъзнах? Осъзнах, че кучето наистина е най-добрият приятел на човека (и на жената).
Докато ги храниш и ги обичаш, кучетата ти отвръщат на обичта. Те няма да откраднат от теб, да те бият или да те предадат. Те са честни. Това, което виждаш на повърхността, е точно онова, което ще получиш.
Не е като при хората.
— Пристигнахме — казва Алън и ме откъсва от четивото ми. Прегъвам страниците на две и ги прибирам в чантата си с голяма неохота.
Преживяванията на Сара бяха събудили желанието за насилие в нея. Въпреки това тя продължаваше да се надява.
И при него ли е било така? И неговата душа ли е ерозирала бавно? По кое време желанието му се е превърнало в глад? Дали част от него не продължава да се надява?