Телефонът ми иззвънява.
— Искаш ли да те светна какво се случва на другите фронтове? — пита Кали.
— Стреляй.
— Оказа се, че всички файлове по случая на Варгас — нашите и тези на полицията на Лос Анджелис — липсват.
Сърцето ми се свива.
— О, я стига. Шегуваш ли се?
— Ще ми се да беше шега. Възможно е да са се изгубили с времето, но моята теория е, че са били откраднати.
— Няма значение къде е истината, факт е, че не разполагаме с нищо. — Потривам челото си. — Добре. Знам, че работиш над къщата на семейство Лангстром… но искам да ми направиш една услуга. Обади се на заместник-директора и го помоли да ти даде списък с агентите и полицаите, които са работили по случая.
— Считай го за свършено.
Затварям.
— Лоши новини ли? — пита Алън.
— И така може да се каже. — Предавам му наученото от разговора с Кали.
— Какво мислиш ти? Изгубени или откраднати?
— Залагам на откраднати. Нашият човек е планирал години наред и е манипулирал нещата така, че всичко да се случва, както той е искал да се случи. Струва ми се, че съвпаденията станаха прекалено много.
— Вероятно си права. Сега накъде?
Не успявам да отговоря, защото телефонът ми иззвънява отново.
— Барет — вдигам аз.
— Здрасти, Смоуки. Бари е. Все още ли си в Морпарк?
— Тъкмо си тръгвахме.
— Това е добре. Поразрових се около детективите, които са работили по случая на Лангстром. Чуй това: единият е мъртъв. Лапнал е дулото преди пет години. Ако трябва да бъда честен, не бих казал, че можем да си правим изводи, тъй като човекът е бил на ръба от години, но интересното е, че партньорът му се е пенсионирал две години по-късно. Просто е напуснал, а са му оставали четири години, докато направи тридесет служба.
— Интересно.
— Да. Става и още по-интересно. Успях да се свържа с този тип. Казва се Никълсън. Дейв Никълсън. Разказах му какво се случва и — затаи дъх — иска да се види с вас. Веднага.
Това определено е новина.
— Къде живее? — питам аз.
— Затова те попитах дали още сте в Морпарк. Наблизо е. Оттеглил се е в Сими Вали, на една ръка разстояние.
38
ДЕЙВИД НИКЪЛСЪН, ЗАПОЗНА МЕ БАРИ, БИЛ ДОБРО ЧЕНГЕ. Идвал от семейство на полицаи, като се започне с дядо му от източния бряг на Ню Йорк и се стигне до баща му, който се преместил на запад. Той бил убит по време на изпълнение на служебния си дълг, когато Дейвид бил на дванадесет.
Никълсън станал детектив за отрицателно време, очевидно заслужено. Бил известен с острия си ум и набитото си око. Имал добро предчувствие и бил невероятен по време на разпити. Имам чувството, че е отдавна изгубеният бял брат на Алън.
Нищо от наученото не се връзва с немарливата работа върху случая на Лангстром. Това и фактът, че иска да се види с нас веднага, ме изпълва с надежда.
— Това е мястото — казва Алън и спира до тротоара.
Къщата се намира в покрайнините на Сими Вали, от страната на Ел Ей, където са разположени повечето от по-старите къщи. Нито една от тях няма повече от един етаж. Всичките приличат на ранчо, построено без въображение по модел от шестдесетте. Дворът е добре поддържан, с обикновена бетонна пътека, която води до предната врата. Една завеса на прозореца вдясно се отмества и зад него се появява лице.
— Той знае, че сме тук — констатира Алън.
Излизаме от колата и тръгваме към къщата. Преди да стигнем, предната врата се отваря, един мъж излиза и застава на верандата. Той е бос, облечен само в дънки и тениска. Отбелязвам, че е едър и висок, може би над метър и деветдесет. Раменете му са широки, а гърдите големи. Косата му е тъмна и гъста, челюстта му е квадратна, а лицето красиво и го прави да изглежда по-млад от неговите петдесет и пет години. В очите му обаче я няма жизнеността. Те са мрачни и празни, претъпкани са с ехо и празни пространства.
— Господин Никълсън? — провиквам се аз.
— Това съм аз. Може ли да видя документите ви?
Двамата с Алън му показваме значките си. Мъжът първо разглежда тях, а после и нас. Погледът му се задържа върху белезите ми, но не задълго.
— Влизайте — кани ни той.
Вътрешността на къщата е истинско завръщане в края на шестдесетте и началото на седемдесетте години. Стените са в дървена ламперия, а камината е от камък. Единственият реверанс към настоящето е тъмният паркет на пода.
Отиваме в дневната. Никълсън посочва един плюшен син диван и ние се разполагаме на него.
— Да ви донеса ли нещо за пиене? — пита той.