— Не, сър.
Никълсън се извръща от нас и поглежда през плъзгащите се стъклени врати, които водят към задния двор. Той е малък, на дължина е по-голям, отколкото на ширина, и има повече пръст, отколкото трева. Ограден е от дървена ограда. Не виждам никакви дървета.
Минава известно време. Никълсън продължава да се взира през вратите, вцепенен като статуя.
— Сър?
Той се стряска.
— Съжалявам. — Идва до нас и се разполага в един фотьойл, който е разположен близо до дивана. Фотьойлът е грозно зелен, но изглежда удобен. Старите мебели винаги създават уют. Срещу него има двадесетинчов телевизор, а до него сгъваема масичка.
Представям си как Дейв Никълсън седи на него през нощта, гледа телевизия и хапва стоплената си на микровълнова вечеря на тази масичка. Това не е нещо ненормално, но предвид обстановката тук ми изглежда тъжна картинка. Усеща се пропитата навсякъде депресия. Сякаш тя е завладяла мебелите и всичко наоколо и дори най-силното течение няма да може да я прогони.
— Слушайте — започва Никълсън, преди да съм имала възможността да му задам въпрос. — Първо ще ви кажа нещо, което трябва да ви кажа, и нещо, което не трябва. След това ще направя това, което трябва да направя.
— Сър…
Той маха с ръка, за да ме накара да млъкна.
— Ето какво трябва да ви кажа: „Не символът, а човекът зад него е важен“. Разбрахте ли? — Гласът му е монотонен и отговаря на празнотата в очите му.
— Да, но…
— Ето и другото нещо. Изхвърлих някои улики, свързани с разследването на семейство Лангстром, и го насочвах в определена посока. Той ми каза, че доказателствата ще бъдат в подкрепа на убийство-самоубийство, докато не се заровя по-надълбоко. Трябваше просто да приема онова, което се виждаше на повърхността. Така и направих. — Никълсън въздиша. Изглежда засрамен. — Той искаше момичето на Лангстром — Сара — да остане сама. Каза, че има планове за нея. Не биваше да го правя, знам, но трябва да разберете — сторих го, защото държи дъщеря ми.
Застивам шокирана.
— Дъщеря ви?
Никълсън се вторачва в нещо над главата ми. Имам чувството, че говори на себе си.
— Казва се Джесика. Отне ми я преди десет години. Направи ме безпомощен и ми каза какво трябва да направя, да, така направи. Каза ми, че след години някой ще дойде да задава въпроси и че трябва да му предам съобщението, което току-що ви цитирах. Обеща да я пусне, ако направя всичко това и още нещо. Очите му са умолителни. — Правилно ли го запомнихте? Бях добро ченге, но ставаше въпрос за дъщеря ми.
— Да не би да казвате, че я е взел за заложница?
Никълсън насочва дебелия си пръст към мен.
— Искам да се уверите, че е добре. Искам да се уверите, че той ще спази своята част от сделката. Мисля, че ще го направи. — Облизва устни и кима с глава прекалено бързо. — Мисля, че що го направи.
— Дейвид. Трябва да се успокоите.
— Не. Вече казах достатъчно. Трябва да приключвам. Само още нещо.
Той се пресята зад гърба си и изважда оттам огромен револвер. Скачам на крака, последвана от Алън. Посягам за личното си оръжие, но не мен иска да убие Никълсън. Дулото намира собствената му уста — навряно е там брутално. Протягам се към него.
— Не! — провиквам се.
Той затваря очи и дърпа спусъка. Главата му експлодира и ме опръсква цялата с кръв.
Стоя вцепенена и не мога да повярвам какво се е случило току-що. Никълсън се катурва напред и пада от фотьойла.
— Исусе! — изкрещява Алън и хуква към него.
Стоя на място и наблюдавам картината. Навън облаците се разтварят и отново завалява.
39
ДВАМАТА С АЛЪН СМЕ В КЪЩАТА НА НИКЪЛСЪН. Местните ченгета са тук и искат да поемат контрола, но съм бясна и нямам време да се занимавам с тях.
Един човек — полицай — е мъртъв и знам, че смъртта му е нещо повече от самоубийство. Искам да разбера защо.
Измивам си ръцете и си слагам ръкавици. Все още усещам местата, на които бях изпръскана с кръв по лицето.
Минавам през дневната и коридора, за да отида в спалнята на Никълсън. Алън ме следва.
— Какво търсим, Смоуки? — пита ме внимателно той.
— Проклето обяснение — думите ми са като камшик, а гласът ми е твърд, бесен и се пропуква по краищата.
Случилото се е толкова неочаквано, че ми действа като силен шамар през лицето. Стомахът ме стяга от прилива на адреналин. Не мога да се съсредоточа върху смъртта, все още не. Вътрешно беснея. Той направи това. Вината е негова.
Странника. Писна ми от игричките и пъзелите му. Писна ми от него.