— Ще изпратя агент на име Мейсън Диксън.
— Това някаква шега ли е, Крис?
— Единствената шега са си направили родителите му, когато са го кръстили. Тренирал е със СКЗ в Куантико и е нашият човек за отвличанията в района. Ще направи всичко по силите си. Но не бих очаквал чудеса. Нещо ми подсказва, че няма да постигне много, докато не разрешите случая.
— Може би нашият човек просто ще си удържи на думата и ще я пусне.
— Не е лошо всеки да си има мечта, Смоуки. Тази може да е твоята.
40
КЪСЕН СЛЕДОБЕД Е. Дъждът отново е спрял, но сивите облаци отказват да се разкарат. Слънцето води неуспешна битка с тях. Всичко изглежда безлично, мокро и изоставено. Подобен тип време подчертава бетонната природа на Лос Анджелис. Тя отговаря напълно на настроението ми.
Агент Мейсън Диксън се появи приблизително петдесет минути след разговора ми с Шривпорт. Той е червенокос, с бебешко лице и почти двуметрово тяло. Не изглежда надежден, но ми се струва достатъчно компетентен. Запознахме го със ситуацията, дадохме му кутията със снимките и го оставихме, тъй като нямаше какво повече да направим.
Алън получава обаждане, когато влизаме в паркинга на ФБР. Той промърморва на няколко пъти.
— Благодаря — казва и затваря. — Сара Лангстром ще бъде изписана утре — съобщава ми той.
Започвам да барабаня с пръсти по чантата си замислена и неспокойна.
— Вчера говорихме с Елейна — казвам аз. — Мисля, че иска да вземе Сара да живее при вас.
Устните на Алън се изкривяват в тъжна усмивка. Свива едва рамене.
— Да. Спомена ми за това. Аз избухнах, казах, че няма начин. Наистина тропнах с крак.
— И?
— Ще я вземем. — Алън поглежда през предното стъкло към сивите облаци, които отказват да се разкарат. — Не мога да й отказвам, Смоуки. Никога не съм бил добър в това. Особено след рака.
— Може ли да те попитам нещо, Алън?
— Разбира се.
— Въобще взе ли някакво решение? Дали ще напуснеш работа, имам предвид.
Той не отговаря веднага. Продължава да се взира през предното стъкло и подбира внимателно думите си като фермер, който къса житните класове с ръка.
— Някога гледала ли си онези документални филми в духа на „Студени досиета“?
— Да, разбира се.
— Аз също. Знаеш ли кое ми е много странно в тях? Много от ченгетата, които интервюират относно старите случаи, са млади и пенсионирани. Искам да кажа, че почти няма стари хора, които още да са на активна служба.
— Не се бях замисляла за това досега. — Наистина не бях. Но сега, като се замисля, осъзнавам, че е прав.
Алън се обръща към мен.
— Знаеш ли защо? Защото да разследваш убийства е опасно, Смоуки. Не говоря за физическите опасности. Говоря за душевните. — Размахва ръка. — Наречи ги психически, ако не вярваш, че душата съществува. Както и да е. Искам да кажа, че ако гледаш прекалено дълго в тази посока, рискуваш никога да не се възстановиш от онова, което си видял. — Той удря леко дланта си с юмрук. — Никога. Виждал съм доста гадости, Смоуки… — поклаща глава. — Веднъж видях наполовина изядено бебе. Майка му се дрогирала и огладняла. Заради този случай станах алкохолик.
Стряскам се от последните му думи.
— Нямах представа.
Алън свива рамене.
— Случи се, преди да започна работа в Бюрото. Знаеш ли какво ме накара да спра пиенето? — Извръща поглед. — Елейна. Една вечер се напих здраво и се прибрах в три сутринта. Тя ми каза, че трябва да спра. Аз… — намръщва се и въздиша. — Сграбчих я за ръката и й казах да си гледа работата, след което припаднах на дивана. На следващата сутрин се събудих от миризмата на бекон. Елейна правеше закуска, грижеше се за мен както винаги, сякаш нищо не се беше случило. Но нещо се беше случило. Беше облякла любимата си риза без ръкави. Видях, че има синини по ръцете. Там, където я бях стиснал. — Алън млъква за миг, за да презареди с думи. Изчаквам го хипнотизирана. — Майката, която изяде бебето си, също се съвзе. Когато осъзна какво е направила… се разпищя. Говоря ти за звук, на който човешко същество не е способно, Смоуки. Като маймуна, която е хвърлена в огъня. Разпищя се и не можеше да се спре. Е, така се почувствах и аз, когато видях синините върху нежната ръка на жена си. Идеше ми да се разпищя. Разбираш ли ме?
— Да.
Алън ме поглежда.
— Спрях пиенето и се промених. Заради Елейна. Имал съм и други тежки моменти, но винаги съм се справял с тях. Заради Елейна, винаги заради нея. Тя е… тя е най-ценното за мен. — Изкашля се веднъж, преднамерено. — Когато се разболя миналата година и онзи психопат я набеляза, се изплаших, Смоуки. Страхувах се, че ще стигна до страшното място, а нея няма да я има, за да ме върне. Ако това се случеше, щях да се изгубя завинаги. Работата ни е въпрос на баланс. Знам колко надалеч можем да стигнем и колко много неща можем да видим, но винаги се връщам обратно при нея. Един ден ще осъзная, че ми е дошло в повече и се надявам този ден да е точният момент. — Усмихва ми се. Усмивката му е истинска, но е прекалено сложна, за да я определя като „щастлива“. — Отговорът на въпроса ти е, че засега съм тук, но един ден няма да бъда и не знам кога ще дойде този ден.