— „Премазани от работа“ АД — отговаря тя. — Как можем да ви помогнем?
Усмихвам се.
— Как върви?
— Все още няма за какво да се похваля, но я караме бавно. Обработваме предната част на къщата.
Запознавам я с всичко случило се през деня от момента, в който се разделихме. Започвам с Гибс, продължавам с Никълсън и завършвам с Елън. Кали потъва в мълчание, за да осмисли чутото.
— Ама че натоварени 48 часа, дори за теб.
— Говори ми.
— Можеш да си починеш малко. Двамата с Джийн сме тук. Джеймс се прави на идиот някъде. Бони е в Алън и Елейна. Щом не искаш да ме послушаш и да си вземеш куче, сладкишче, то тогава поне се прибери, за да видиш дъщеря си.
Отново се усмихвам. Кали си е Кали — почти винаги може да ме накара да се усмихна.
— Добре обещавам й. — Но ми се обади, ако откриете нещо.
— Може би ще го направя — остроумничи тя. — А сега се разкарай.
Затварям, отпускам се на стола и затварям очи за миг. Кали е права. Последните няколко дни бяха много шантави. Пеещи, покрити в кръв шестнадесетгодишни момичета. Ужасен дневник.
Изведнъж се сещам за нещо. Ръцете ми започват да треперят. Прехапвам устна, за да може болката да възпре сълзите ми.
Днес един човек се самоуби пред мен. Мат. Гледаше ме, говореше ми, а след това лапна дулото на пистолета си и дръпна спусъка. Кръвта му изпръска лицето ми.
Не познавах Дейв Никълсън. Това няма значение. Той не беше от онази категория, за която говори Кърби. Той не беше „друг“. Той беше един от нас, затова не мога да спра да тъжа за него.
Чувам стъпки по килима и избърсвам очи с ръка. Някой почуква на вратата и след малко се появява главата на Алън.
— Изпратих добронамерената убийца до колата й.
— Какво ще кажеш да се прибираме? Поне за малко?
Обмисля предложението ми и въздиша.
— Чудесна идея.
41
КАЗВАМ НА АЛЪН, ЧЕ ЩЕ СЕ ВИДИМ У ТЯХ; първо трябва да се отбия някъде.
Пътувам към болницата под дъжда, но няма проблем, защото вътре в мен също вали. Не силно, а по-скоро само ръми. Това е част от работата. Вътрешното време. Домът и семейството са слънцето, поне в голямата си част. Работата е почти винаги дъжд. Понякога е гръмотевици и светкавици, понякога е ръмеж, но винаги вали.
Преди време осъзнах, че не обичам работата си. Не че не я харесвам, далеч съм от тази мисъл. Но тя не е нещо, което можеш да обичаш. Тя е нещо, което правиш, защото се налага. Защото ти е в кръвта. Добър, лош или безразличен, вършиш я, защото нямаш избор.
Само дето сега имаш такъв, нали? Може би ще намериш повече слънце в Куантико, а?
Дори така да е.
Паркирам на паркинга на болницата и хуквам към входа под дъжда. Часът е почти седем и вече имам нужда от сериозна доза Елейна и Бони, от малко слънце.
Стигам до болничната стая и намирам Кърби там, седнала е на стол пред вратата и чете един от тъпите, клюкарски таблоиди. Вдига поглед, когато чува стъпките ми по пода. Леопардовите й очи проблясват за миг, преди да ги прикрие зад усмивката си.
— Здрасти, шефке — поздравява ме тя.
— Здрасти, Кърби. Как е тя?
— Първо й се представих. Трябва да призная, че се наложи да поговоря. Тя искаше да се увери, че мога да убивам разни неща. Направих всичко възможно, за да я убедя, защото каза, че иначе не ме иска. Успях да го сторя.
— Добре.
„Браво“ или „Чудесно“ не ми се струват подходящи думи.
— Тя е едно много прецакано дете, Смоуки Барет — казва Кърби. Гласът й е нежен, вероятно повлиян от съжаление. За първи път я чувам да звучи така и това ме кара да я погледна в нова светлина.
Явно Кърби усеща това. Усмихва ми се и свива рамене.
— Харесвам я. — Отново се зачита в списанието си. — Влизай. Трябва да разбера какво се е случило с принц Уилям. Бих скочила на кралската му особа на мига.
Ухилвам й се, просто не мога да се въздържа, след което влизам в стаята. Сара лежи в леглото и гледа през прозореца. Не виждам книга наоколо, а телевизорът е изключен. Интересно ми е дали прави това по цял ден, дали само лежи и наблюдава паркинга. Обръща се към мен, когато влизам.
— Здрасти — поздравява ме и се усмихва.
— Здрасти — усмихвам се и аз в отговор.
Усмивката на Сара е красива. Не е чиста, каквато трябва да бъде — преживяла е прекалено много, — но въпреки това ме обнадеждава. Показва ми, че все още е себе си там вътре.
Придърпвам един стол близо до леглото й и сядам.
— Какво мислиш за Кърби? — питам аз.
— Тя е… различна.
Ухилвам се насреща й. Описанието й е сбито, но точно.