— Харесваш ли я?
— Разбира се. Харесва ми това, че не се страхува от нищо и че е избрала да се занимава с такива нещо. Сещаш се — опасни неща. Каза ми да не се чувствам виновна, ако я убият.
Това ми е достатъчно, за да разкарам усмивката си.
— Да. Тя ще те пази, Сара. Ще пази и хората, които живеят в дома, в който ще отидеш утре.
Намръщва се.
— Без повече приемни домове. Трябва да отида в дома за сираци. Там поне не убива хора.
Така е може би.
— Знаеш ли причината за това, Сара?
— Може би. Вероятно защото не ми пука за никой в дома за сираци. А и защото и той знае, че животът там е достатъчно лош. Имам предвид, че… домовете за сираци са отвратителни. Момичетата ги пребиват, тормозят и… — тя махва с ръка. — Схвана за какво става въпрос. Мисля, че му е достатъчно, че съм там заради него.
— Разбирам.
Отпускам се за момент на стола замислена. Опитвам се да намеря правилните думи, което не е сред най-лесните неща на света, защото едва сега осъзнавам как се чувствам за всичко това. Обичам Елейна. А и Бони остава у тях, когато съм на работа. Една не особено малка и егоистична част от мен иска да изкрещи: Да! Съгласна съм! Трябва да отидеш в дома за сираци. Хората около теб умират!
Но усещам надигащия се в мен инат. Същият инат, който не ми позволи да се изнеса от къщата, в която бях изнасилена, а семейството ми убито.
— Не бива да се поддаваш на страха — казвам й. — Също така трябва да приемеш предложената помощ. Този път е различно, Сара. Знаем какво представлява той. Вярваме ти, че съществува. И правим всичко възможно, за да предпазим теб и себе си от него. Мъжът и жената, при които ще отидеш да живееш, знаят с какво си имаме работа и въпреки това решиха, че искат да отидеш при тях. Кърби също ще е там, за да те пази, не го забравяй.
Виждам отчаянието в очите й. Сара се бори с него.
— Не знам.
— Не е необходимо да знаеш, Сара — отвръщам с нежен глас. — Ти си все още дете. Сама дойде при мен и ме помоли за помощта ми. Сега я получаваш.
Тя въздиша — дълго и изморено. Погледът й среща моя и виждам благодарност в очите й.
— Добре. Сигурна ли си, че ще бъдат в безопасност?
Поклащам глава.
— Не, не съм сигурна. Няма как да съм. Смятах, че семейството ми е в безопасност, но въпреки това те умряха. Не е важно да имаш гаранция за нещо. Важно е да направиш всичко възможно и да не допускаш страхът да стане постоянен спътник в живота ти. — Посочвам вратата. — Разполагам с доста смъртоносен бодигард, който е готов да те последва навсякъде. Моят екип е от най-добрите — най-добрите от най-добрите — и всички те преследват Странника. Само това мога да ти предложа.
— Значи наистина ми вярваш? Убедена си, че е истински?
— Да. На сто процента.
Цялото й тяло се разтриса от облекчение и това ме стряска. Прилича ми на недоверие. Осъзнавам, че може да има и такова някъде там.
Сара слага ръка на челото си.
— Уха. — Докосва бузите си с длани, сякаш се опитва да се вземе в ръце. — Уха. Съжалявам. Трудно ми е да повярвам на нещо такова, след всичко, което се случи през годините.
— Разбирам те.
Тя се обръща към мен.
— Влиза ли в къщата ми?
— Да.
— Видя ли… — лицето й направо посърва. — Видя ли какво е направил?
Сара се разплаква. Отивам при нея и я прегръщам.
— Видя ли какво е направил?
— Да, видях — отвръщам и погалвам косата й.
42
ЕЛЕЙНА Е ПРИГОТВИЛА ВЕЧЕРЯ И ДВЕТЕ С БОНИ ОСТАВАМЕ, за да хапнем. Домакинята ни е направила нейната магия, превърнала е трапезарията в място за веселие. Двамата с Алън бяхме изключително сериозни, когато пристигнахме, но по времето за десерт вече се смеех и бях забравила проблемите си.
Алън искаше реванш в шахматната битка с Бони. Бях напълно сигурна, че усилията му бяха напразни. Двете с Елейна ги оставихме и отидохме в кухнята, където бавно изплакнахме чиниите и ги сложихме в съдомиялната.
Елейна наля на двете ни по чаша червено вино и седнахме на плота, като известно време просто мълчахме. Чух Алън да недоволства и бях сигурна, че Бони се усмихва в този момент.
— Да поговорим за обучението на Бони — казва Елейна, ей така от нищото. — Имам предложение.
— Ъ-ъ, добре. Слушам те.
Тя разклаща виното в чашата си.
— Доста време мислех върху това. Бони трябва да се върне на училище, Смоуки.
— Знам. — Звуча и се чувствам малко отбранително.
— Не те критикувам. Наясно съм с обстоятелствата. Бони имаше нужда от време, за да може да свикне, за да тъжи и за да се нормализира малко. Както и ти. Мисля, че това време отдавна мина, и смятам, че сега не друго, а страхът е истинската пречка.