В мен веднага се надига желание да се разгневя и да отричам, отричам, отричам. Но Елейна е права. Минаха шест месеца. Била съм майка и преди, знам какво е необходимо и въпреки това не съм завела Бони на необходимите имунизации, не съм й намерила зъболекар и не съм я пратила на училище. Когато погледна цялата картина, а не гледам само ден за ден, съм ужасена.
Затворила съм себе си и Бони в пашкул. Той е просторен и изпълнен е любов, но има един голям недостатък: архитектурата му е вдъхновена от страха. Хващам се за челото.
— Господи. Как съм позволила това да се случва толкова дълго време?
Елейна поклаща глава.
— Не, не, не. Не се вини, няма нужда. Забелязваме грешките си, приемаме ги и се променяме за по-добро. Това се нарича отговорност и тя е много по-важна от самонаказанието. Отговорността спомага за поправянето на нещата. Вината само те кара да се чувстваш зле.
Поглеждам приятелката си, отново съм изумена от способността й да говори толкова простовато, а да споделя такива големи истини.
— Добре — съумявам да отвърна. — Но не мога да отрека, че се страхувам, Елейна. Господи, само като си помисля, че ще я пусна навън…
Тя ме прекъсва:
— Аз си мисля за домашно обучение. Лично на мен ще ми е много приятно да се заема.
Опулвам се насреща й, отново съм изумена. Домашното обучение ми беше хрумнало и на мен, разбира се, но се отказах от него, тъй като нямаше как да го осъществя. Но Елейна като учителка… Това е идеалното решение. Тя може да се справи с… всичко. Ще работи перфектно с Бони любознателната и Бони нямата.
Да не забравяме, че така ще помогне и на Смоуки страхливата и Смоуки небрежната.
— Наистина ли искаш да го направиш?
Елейна се усмихва.
Не просто искам, за мен ще е удоволствие. Направих проучване в интернет и установих, че не е чак толкова трудно. — Тя свива рамене. — Обичам я, както обичам теб, Смоуки. Вие двете сте ни семейство. Двамата с Алън няма да имаме свои деца. Затова трябва да намеря други начини да допусна деца в живота ни. Това е един от тях.
— И Сара? — питам аз.
Елейна кима.
— И Сара. Това е едно от нещата, в които съм добра, Смоуки. Да помагам на деца и на хора, които са били наранени. Затова искам да го правя. По същия начин, по който ти искаш да преследваш убийци и вероятно поради същата причина: защото имаш нужда да го правиш. Защото си добра в него.
Думите й са същинско ехо на мислите, които имах по-рано, затова просто й се усмихвам.
— Мисля, че идеята е чудесна.
— Е, добре тогава. — Елейна ме поглежда, изпълнена с любов. — Притискам те, защото те познавам. Знам, че докато не се криеш от истината, Бони ще бъде добре. Ти просто не си такава.
— Благодаря ти.
Това е всичко, което мога да измисля, но по усмивката й осъзнавам, че ме е разбрала правилно.
Защо се заблуждаваме? Ако те не са достатъчни да ти донесат „щастието“, от което смяташ, че имаш нужда (ах, колко егоистично и неблагодарно е това, нали?), и отидеш в Куантико, тогава ще отнемеш едно дете от Елейна. Елейна, която никога няма да бъде майка, макар и двамата да знаем, че ще е по-добра от всеки, когото познаваме, включително и настоящата компания.
Дори така да е — отвръщам мислено и засега гласът си заминава.
Отпиваме от виното и се усмихваме, докато слушаме оплакванията на Алън, че е паднал на шах от едно момиче.
Часът е девет и тридесет, а двете с Бони вече сме се прибрали у дома и преравяме кухнята за нещо за хапване. Тя ми каза, че иска да гледаме телевизия и че би ме разбрала, ако предпочета да чета дневника на Сара.
Намирам буркан с маслини, а Бони пакет чипс. Отиваме в дневната и се разполагаме по местата си върху дивана. Отварям буркана и хапвам една маслина, чийто солен вкус избухва в устата ми.
— Елейна говори ли с теб? — питам я с все още пълна уста. — За домашното обучение?
Бони кима. Да.
— Какво мислиш за това?
Усмихва се и кима.
Мисля, че е чудесно — казва тя. Усмихвам се.
— Супер. Каза ли ти за Сара?
Още едно кимане, този път по-сериозно и изпълнено със смисъл. Разбирам я какво има предвид.
— Да — отговарям и също кимам. — Тя е в лошо състояние. Как се чувстваш ти?
Бони маха пренебрежително с ръка.
Няма проблем, не е нужно дори да ме питаш — гласи жестът. — Не съм егоистка.