— Добре — отвръщам и й се усмихвам с надеждата усмивката ми да я увери, че я обичам.
Телефонът ми иззвънява. Поглеждам дисплея и отговарям.
— Здравей, Джеймс.
— Направихме запитване към VICAP. Засега нищо не е дошло, но ще видим на сутринта. Продължаваме да се опитваме да отключим програмата на компютъра на Майкъл Кингсли. Вече съм у нас. Имам намерение отново да прочета дневника.
Запознавам го със случилото се през деня. Когато приключвам, той остава мълчалив за известно време. Размишлява.
— Права си — казва най-накрая. — Всичко е свързано някак си. Трябва да получим информацията за дядото, за онзи случай от седемдесетте и за Никълсън.
— Стига бе.
Поглеждам откъснатите от бележника ми листове и препрочитам написаното върху тях.
Вземам този, на който пише извършител известен като „СТРАННИКА“.
МЕТОДОЛОГИЯ:
Добавям:
Продължава да комуникира с нас. Комуникацията е като пъзел. Защо? Защо просто не каже каквото иска да каже?
Обмислям този въпрос.
Защото не иска да разберем веднага? За да си спечели време?
Нападнал е Кати Джоунс, но я е оставил жива, за да предаде съобщението му.
Взел е дъщерята на Дейвид Никълсън за заложница поради две причини: за да може Никълсън да насочи случая на Лангстром в желаната от него посока и да ни предаде друго съобщение. Рисковано.
Съобщението от Джоунс — значката й и фразата „Символите са просто символи“.
Съобщението от Никълсън — „Не символът, а човекът зад него е важен“, последвано от самоубийството му.
Защо Никълсън трябваше да умира? Отговор: защото връзката му е по-дълбока от разследването на семейство Лангстром. Отмъщение.
Препрочитам това, което написах току-що.
Просто си размишлявам тук.
Оставям листовете настрани. Те нямат с какво да ми помогнат повече тази вечер. Вземам страниците от дневника и се разполагам удобно.
Смятам, когато започвам да чета, че започвам да разбирам как историята на Сара се вписва в по-голямата картина, не тази на Странника, а нейната.
Тя ни разказва какво се е случило с нея. Това е микрокосмос, той ни помага да научим историите на всички онези, които са били съсипани или наранени от действията на Странника. Ако успеем да разберем болката й, то тогава ще можем да разберем рускинчето, Кати Джоунс, семейство Никълсън.
Ако се разплачем заради нея, то тогава ще плачем и за тях. И ще си спомним.
Вземам страницата и започвам да чета.
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
43
Някои хора просто са добри. Разбираш ли какво имам предвид? Може и да нямат специални и вълнуващи професии, може и да не са най-красивите и най-привлекателните на света, но са добри.
Дезире и Нед бяха такива.
Бяха добри.
— Спри, Пъмпкин — скастри го Сара.
Кучето се опитваше да промуши глава между скута й и масата с надеждата да улови някоя падаща троха или (алелуя!) някое парче храна. Сара избута огромната тиква на животното.
— Не мисля, че ще те послуша. Това куче обожава торти, не ме питай защо — каза Нед. — Ела тук, Пъмпкин.
Питбулът я остави на мира с огромно нежелание и докато вървеше към задния двор, хвърли няколко последни погледа към тортата. Нед се върна и продължи да реди свещички отгоре й.
Сара наистина обикна Нед, точно както беше предвидила Дезире. Той беше висок и слаб мъж, малко мълчалив, но винаги усмихнат. Постоянно носеше еднакви дрехи: фланелена риза, сини дънки и туристически обувки. Косата му беше малко по-дълга от модните тенденции, както обичаше да отбелязва сам, и беше леко раздърпан, което го караше да изглежда още по-мил — имаше някаква отнесеност в грижата му за външния вид. Сара го беше виждала да се ядосва на нея и на Дезире, но нито за миг не се беше почувствала заплашена. Знаеше, че Нед би прегризал собствените си ръце, преди да удари някоя от тях.
— Девет свещички, малеее — изрече шеговито той. — Време е да провериш дали нямаш сиви косми.
Сара се усмихна.
— Голям си глупчо, Нед.
— И аз така съм чувал.
Последната свещ беше сложена точно когато Дезире влезе през вратата. Сара забеляза, че е зачервена и развълнувана.
Нещо много я е зарадвало.
Дезире носеше подарък — беше голям, правоъгълен и плосък, — отиде в кухнята и го подпря на стената.
— Това ли е? — попита Нед, като кимна към него.