Челюстта на детето направо увисна. Тя вдигна поглед и макар да срещна усмихнатите физиономии на Дезире и Нед, видя, че под тях те са доста нервни. Дори малко изплашени.
— Ако не желаеш, няма проблем — каза Нед с нежен глас. — Но ако желаеш… двамата с Дезире много ще се радваме да те осиновим завинаги.
Какво се случва с мен? Защо не мога да говоря?
Имаше чувството, че е блъсната от морска вълна. Тя беше като лодка, която биваше хвърляна нагоре и отново потапяна под водата.
Какво не беше наред?
Изведнъж осъзна. Тя беше заровила надълбоко тази част от себе си, беше я скрила и заключила в подземията. Тази част беше пълна с Нищо и Кученца Главученца. Заледената й агония започна да се стапя на момента. Тя проби вътрешните й бариери и се изпълни с гръмотевици и бодили.
Сара не можеше да проговори, но съумя да кимне, след което зарида. Звукът беше ужасен. Той накара Нед да се просълзи, а Дезире протегна ръце към нея. Сара се отпусна в прегръдката й и изплака всички сълзи, които беше таила цели три години.
44
САРА И ДЕЗИРЕ СЕ БЯХА РАЗПОЛОЖИЛИ НА ДИВАНА, а Нед мърмореше нещо, докато плащаше сметките в домашния офис. Изядоха тортата. Дори Пъмпкин опита малко от глазурата благодарение на Сара. Той се беше проснал на пода, а краката му потреперваха от кучешките му сънища.
— Много съм щастлива, че искаш да останеш при нас, Сара — каза Дезире.
Детето погледна приемната си майка. Тя изглеждаше на седмото небе. Не я беше виждала по-щастлива. Това я изпълни с радост. Сара беше желана. Не, дори повече от това — имаха нужда от нея. Нед и Дезире имаха нужда от нея, за да направи живота им съвършен.
Този факт запълваше празнината в нея, която й се струваше бездънна. Запълваше душевната пещера, изпълнена с мрак и болка.
— Това беше желанието ми — каза Сара.
— Какво имаш предвид?
— Желанието ми за рождения ден. Това си пожелах, преди да духна свещичките.
Дезире повдигна вежда изненадана.
— Уха. Това е доста зловещо, не мислиш ли?
Сара се усмихна.
— Мисля, че това е магия.
— Магия. — Жената кимна. — Това ми хареса.
— Дезире? — Детето беше забило поглед в пода и като че ли се бореше с нещо.
— Какво има, скъпа?
— Аз… странно ли е, че в този момент мама и татко ми липсват още повече? Имам предвид… много съм щастлива от всичко това. Защо тогава съм тъжна?
Дезире въздъхна и докосна Сара по бузата.
— О, скъпа. Мисля, че… — млъкна за миг, за да обмисли добре онова, което щеше да изрече. — Мисля, че е така, защото ние не сме тях. Обичаме те, да, и ти ни накара да се почувстваме едно цяло, едно семейство, но не можем да заменим майка ти и баща ти. Ние сме си намерили ново място в сърцето ти и не се опитваме да ги заместим. Разбираш ли?
— Май да. — Сара изгледа преценяващо Дезире. — Това натъжава ли те? За твоето бебе?
— Малко. Но като цяло съм много щастлива.
Детето обмисли положението.
— Като цяло и аз съм много щастлива.
Сара се приближи до Дезире, за да може новата й майка да я прегърне. Пуснаха телевизора и не след дълго Нед се присъедини към тях. Тримата се смяха от сърце, макар предаванията, които гледаха, да не бяха особено забавни. Сара почувства, че е на правилното място.
У дома.
— Тук ли? — попита Нед.
Сара кимна.
— Да, точно там.
Мъжът заби пирон в стената и окачи картината на него. Отдръпна се назад и я огледа внимателно.
— Изглежда равна.
Картината беше точно срещу леглото й, както в старата й детска стая. Сара не можеше да свали очи от нея.
— Майка ти е била много талантлива. Картината е изключително красива.
— Винаги правеше по нещо за рождения ми ден. Тази картина ми е любимият й подарък. — Сара се обърна към Нед. — Благодаря, че ми я върнахте.
Мъжът се усмихна и отмести поглед. Винаги се срамуваше, когато го похвалеха. Сара виждаше, че е щастлив.
— За теб сме готови на всичко. Но трябва да благодариш на Кати. — Той се намръщи и се изкашля. — И, хм… благодаря ти за… сещаш се. За позволението да те осиновим. — Най-накрая погледът му срещна нейния. — Искам да знаеш, че това е нещо, което много желаем. Както аз, така и Дезире.
Сара изгледа рошавия добросърдечен шофьор на камион. Знаеше, че винаги ще изразява любовта си по странен начин, но също така знаеше, че любовта му беше нещо, което винаги щеше да го има.
— И аз се радвам — отвърна тя. — Защото и аз се чувствам по същия начин. Обичам Дезире, Нед. Но обичам и теб.