В сивите очи на мъжа проблесна искра. Изглеждаше едновременно наранен и щастлив.
— Бебето ти липсва повече, отколкото на Дезире, нали?
Нед се вторачи в нея. Премига насреща й и отмести поглед.
Очите му намериха картината и не се отлепиха от нея, когато каза:
— След като Даяна почина, едва не се отказах от живота. Не можех да се движа. Не можех да мисля. Не можех да работя. Имах чувството, че целият свят е свършил за мен. — Нед се намръщи. — Баща ми беше алкохолик, затова си обещах, че никога няма да се докосна до алкохол. Но след месец, в който се опитвах да преборя болката, най-накрая излязох и си купих бутилка уиски. — Мъжът погледна Сара и й се усмихна нежно. — Дезире беше тази, която ме спаси. Сграбчи бутилката и я изсипа в мивката. След това ме блъсна и ми се разкрещя, докато не се пречупих и не направих онова, което трябваше да направя от самото начало.
— Накарала те е да се разплачеш — каза Сара.
— Точно така. Разплаках се. Плаках ли, плаках и продължих да плача. На следващата сутрин отново заживях. — Нед разпери ръце. — Дезире ме обичаше толкова много, че ме спаси дори когато нея също я болеше. Така че отговорът на въпроса ти е „не“. Дезире скърби за Даяна повече от мен, а не по-малко. Защото тя е по-способна да обича от всеки друг, когото познавам. — Отново се почувства неудобно и странно. — Както и да е… Предполагам, че е време да си лягаш.
— Нед?
— Какво има, скъпа?
— Ти обичаш ли ме?
Моментът увисна във въздуха. Нед се усмихна с онази негова красива и брилянтна усмивка, която отпращаше странностите му надалеч.
Усмивката му е като на мама — каза си Сара. — Слънце в розите.
Нед отиде при нея и я прегърна силно. Прегръдката му беше изпълнена с нежност и обещание винаги да е до нея и да я пази.
— Можеш да бъдеш сигурна, че много те обичам.
Звучно „Бау“ ги накара да се откъснат един от друг. Сара погледна към източника на звука и се засмя. Пъмпкин се беше появил и ги гледаше любопитно.
— Да, време е за лягане, кученце главученце — каза Сара.
Нед погледна кучето с изкуствено намръщено изражение.
— Виждам, че все още го играеш предател — каза той.
Преди Пъмпкин спеше в стаята на Нед и Дезире, но още от първата вечер, в която Сара дойде да живее тук, се премести при нея.
Детето помогна на кучето да се качи на леглото, след което се зави. Нед я погледа известно време.
— Искаш ли да пратя Дезире да те завие? — попита той.
— Не, няма нужда. И ти можеш да го направиш.
Сара знаеше, че на Нед това ще му хареса. Наистина искаше той да я завие. Тя го обичаше и той нея. Затова щеше да се радва той да го направи. Обикновено баща й й казваше „лека нощ“ в старата й къща. Този ритуал й липсваше много.
— Да оставя ли вратата леко отворена? — попита Нед.
— Да, моля.
— Лека нощ, Сара.
— Лека нощ, Нед.
Мъжът погледна за последно картината, която беше закачил, и поклати глава.
— Наистина е много красива.
Сара сънуваше баща си. В съня не говореха, бяха само тя, той и усмивките им. Всичко беше просто щастие. Въздухът потреперваше от една-единствена нота, изсвирена на ръчно направена цигулка.
Този тон беше невъзможно съвършен, застинало изражение на всички неща, които сърцето можеше да пази в себе си. Тон, който можеше да бъде чут само насън. Сара не знаеше кой беше музикантът, който го свиреше, и, честно казано, въобще не я интересуваше. Тя погледна баща си в очите и му се усмихна, той стори същото и тази единствена нота се превърна във вятъра, слънцето и дъжда.
Музиката спря, когато баща й проговори. Нямаше как да говориш и да чуеш тона. Трябваше да бъде само едно от двете.
— Чу ли това? — попита я той.
— Кое, тате?
— Звучи ми като… ръмжене.
Сара се намръщи.
— Ръмжене? — Тя завъртя глава на една страна и се ослуша, и, да, чу го ясно, тих грохот, който като че ли идваше от мощна кола, спряла на знак „Стоп“. — Какво смяташ, че е?
Баща й изчезна заедно с вятъра, слънцето и дъжда. Отидоха си и усмивките. Настанаха сиви облаци и гръмотевици. Сара погледна небето, което изрева още по-силно, разтресе костите й и…
Детето се събуди и видя, че Пъмпкин гледа вратата и ръмжи. Тя го погали по главата.
— Какво има, Пъмпкин?
Ушите на кучето потрепериха, когато чуха гласа й, но очите му не се отделяха от вратата. Грохотът ставаше все по-силен.
Следващият звук, който Сара чу, я накара да потрепери, тялото й се вледени и всичката топлина от него изчезна.