— Никога не съм виждал диво животно да изпитва самосъжаление… — каза гласът.
Вратата на стаята й рязко се отвори.
Пъмпкин изръмжа.
— Честит рожден ден, Сара.
Насилих се да разкажа всичко от случилото се с мама и татко насам. Заслужаваха го. Все пак всичко започна оттам.
Но не мога да го направя с Дезире и Нед. Не мога. Дори и в трето лице. Мисля, че е достатъчно да разбереш кои бяха, какви хора бяха и колко доброта имаше в тях.
Той ги уби, това е всичко, което трябва да знаеш. Застреля Нед и преби Дезире пред очите ми, и го направи, защото ги обичах и те ме обичаха, и защото моята болка е неговото правосъдие, каквото и да означава това.
Ако наистина искаш да знаеш как изглеждаше всичко и какво беше усещането, тогава направи следното: мисли си за нещо грозно, за най-грозното нещо, което можеш да измислиш — като да опечеш бебе на огън, — и след това се усмихни. После осъзнай на какво се усмихваш и какво означава това и ще разбереш как се почувствах тогава.
Той го направи, за да отвори голяма черна бездна в мен, за да убие надеждата ми и да ми покаже колко е опасно да обичам някого. Сработи. За кратко, докато бях с Нед и Дезире, си помислих, че мога да бъда част от семейство. Никога вече не се почувствах така.
Господи… Дезире му се опълчи. Тя му се опълчи заради мен.
Господи…
Наистина трябва да спра да го повтарям. Имам предвид, че това е едно от нещата, които научих през онази вечер.
Няма Господ.
Той ги уби пред очите ми и аз умрях с тях, но без наистина да умирам, оживях, но ми се искаше да бях умряла, но животът продължи и аз направих единственото, което можех да сторя.
Обадих се на Кати Джоунс.
Обадих й се и тя дойде. Тя беше единствената, която винаги идваше. Също така ми повярва след онази нощ и отново беше единствената.
Обичам Кати, между другото. Винаги ще я обичам. Тя направи каквото можеше.
45
— ТИ СИ ЛОШ КЪСМЕТ, ПРИНЦЕСО — каза Карън Уотсън, когато си тръгнаха от къщата на Нед и Дезире. — Някои хора просто имат лош късмет. Твоят се предава на хората около теб.
Сара се усмихна.
— Може би един ден ще ми излезе късметът и лошият ми късмет ще се предаде и на вас, госпожице Уотсън.
Карън я погледна и присви очи.
— Продължавай да говориш така и ще мине доста време, докато те заведа в нов приемен дом.
Сара се обърна към страничния прозорец.
— Не ми пука.
— Наистина? Добре. Тогава ще останеш в дома за сираци, докато не навършиш осемнадесет.
— Казах, че не ми пука.
Сара продължи да наблюдава през прозореца. Карън й се ядоса.
За коя се смята тази пикла, по дяволите? Не осъзнава ли какво бреме е?
Майната й. Ей сега ще й го върне.
— Можеш да изгниеш там тогава.
Сара не отговори. Както винаги Карън Уотсън я беше вбесила, но само за момент. Отново я налегна безразличие, което тежеше тонове.
Сара беше отведена в спешното, където я прегледаха. Имаше леко сътресение (каквото и да означаваше това) и знаеше, че не бива да заспива. Всичко я болеше, но нямаше сериозни увреждания. Поне не външно.
Нед, Дезире, Пъмпкин. Мама, татко, Бъстър.
Любовта ти е смърт.
Сара беше започнала да вярва, че това е така. Всеки, когото беше обичала, вече го нямаше.
Налегна я съмнение.
Освен Кати. И Тереза. И може би Дорийн, ако е все още жива.
Сара въздъхна.
Тереза беше в затвора. Това определено беше достатъчно за Странника за момента. Щеше да реши какво да прави с приемната си сестра, когато излезеше от затвора. Що се отнасяше до Кати — тя беше полицайка, трябваше да умее да се пази, нали? Нали?
По-късно щеше да се тревожи за това. Сега имаше други неща, върху които да се съсредоточи.
Сара си беше научила урока за домовете за сираци от последния си престой там. Нямаше намерение да започва отново от най-ниското стъпало в хранителната верига.
Джанет все още беше кльощава и все още управляваше дома. Както винаги оставаше сляпа за опасностите, които криеше това място. Джанет беше от най-лошия тип добри хора, защото беше неспособна да разпознава злото. Тя й кимна съчувствено.
— Здрасти, Сара.
— Здрасти.
— Разбрах какво се е случило. Добре ли си?
Отговорът беше „не“, но тя само кимна.