— Добре съм. Просто искам да си легна.
Джанет кимна.
— Не можеш да заспиваш, нали знаеш?
— Да.
— Имаш ли нужда от помощ с багажа си?
— Не, благодаря.
Джанет я поведе по добре познатите коридори. Нищо не се беше променило за една година.
Вероятно нищо не се беше променило през последните десет години.
— Стигнахме. Само две врати от старата ти стая.
— Благодаря ти, Джанет.
— Няма проблем. — Кльощавата жена се обърна да си ходи.
— Джанет? Кирстен тук ли е още?
Жената се спря и се обърна.
— Кирстен беше убита от друго момиче преди три месеца. Двете се сбиха и нещата излязоха извън контрол.
Сара се опули срещу Джанет и преглътна насъбралата се жлъчка.
— Ах — съумя да изрече тя. — Добре.
Кльощавата жена се притесни.
— Ще се оправиш ли?
Сара усещаше стотиците килограми желязо, които натискаха главата й.
Безразличие. Поддай му се.
— Да.
Сара си разопакова нещата, седна на леглото и зачака. Пристигна в късния следобед, така че спалното щеше да остане сравнително празно до вечерта. Тогава щеше да е моментът, в който да направи своя ход.
Главата още я болеше, но поне вече не й се въртеше свят. Не обичаше да повръща.
Никой не обича, глупачке.
Някой, който имаше нормален живот, вероятно би се обезпокоил от факта, че си говори сам. Сара никога не се беше замисляла за това. Когато човек беше сам толкова дълго, колкото нея, започваше да си говори, за да не полудее, а не защото е луд.
Безразличието я обгърна, разля се в нея, сля се е ДНК-то й. Сара усещаше, че е преминала прага на болка. Тъгата, мъката — тези чувства трябваше да бъдат потиснати. Бяха станали прекалено големи, за да им отпусне края. Те щяха да я изядат жива, ако ги пуснеше от клетките им.
Някои други емоции имаха право да съществуват. Като гнева. Като яростта. Усещаше как се надигат в нея. В душата й беше изкопан кладенец, който беше напълнен с мрачни и жестоки неща. Едно огромно куче, което приличаше на звяр, не спираше да обикаля кладенеца и да ръмжи. Чудеше се колко дълго щеше да успее да го удържи, ако въобще можеше да го стори.
С всичко това дойде тектоничната промяна в прагматизма. Оцеляването беше нейният Бог. Всичко останало беше просто илюзия.
Променям се. Точно както искаше той.
Как?
Мисля, че вече мога да убия някого, ако се наложи. Не бих сторила това, когато бях на шест.
Честит рожден ден.
Сара нави кичур коса между пръстите си и се усмихна с празна усмивка.
Счупих пръста на едно момиче, взех й леглото и нещата се наредиха. Отново станах главното куче в стаята, кралицата на всичко, което съзирах.
Хей… не прави такава физиономия.
Не се гордея с нещата, които сторих, но направих каквото беше необходимо.
Освен това приличам много повече на онова „аз" на девет години от онова „аз" на шест години. Онова „аз" на шест години отдавна го няма, заровено е надълбоко.
46
Когато погледна назад и пиша това, осъзнавам, че Кати е моето огледало. Чрез нея, чрез очите й мога да видя в какво съм се превърнала.
Питам се дали и тя си мисли тези неща? Или просто си внушавам? Може би по малко от двете? Може би Кати си е Кати, но на тези страници Кати също е мен — сега, която гледа към мен — тогава.
Тежко, човече…
Кати беше ужасена от онова, което се случи със Сара. Нима това беше нещо ново?
Това беше единадесетият й рожден ден. Кати се беше появила с малко кексче със свещичка върху него. Сара се беше усмихнала, но ясно се виждаше, че просто е учтива.
Онова, което тревожеше Кати най-много, бяха очите на детето. Те не бяха отворени и изразителни както някога. Бяха пълни със стени, празни пространства и бдителност. Това бяха очите на комарджия или затворник.
Кати познаваше добре подобни очи, такива имаха закоравелите улични проститутки и престъпниците. Тези очи казваха: „Знам как стават нещата“, „Наблюдавам те“ и „Дори не си помисляй да вземеш нещо, което ми принадлежи“.
Кати видя и други промени, които бяха настъпили през последните две години. Знаеше, че Сара е „тарторката“ в нейното спално помещение и имаше доста добро предположение как се беше случило това. Другите момичета й се подчиняваха. Сара беше безразлична към тях. Притежаваше истинска затворническа психика — по-силният и по-жестокият управляват. Явно Сара беше разбрала това много добре.