Уотсън се беше погрижила всички домове и хората, при които ме изпращаше, да са гадни. На някои места ме биеха. На други ме докосваха и наистина беше лошо, много лошо, но сега няма да говорим за това, няма начин, тцъ-тцъ.
Въпреки това нищо не беше по-лошо от момента, в който Дезире и Нед умряха. Мисля доста по темата и осъзнавам, че това наистина беше началото на края за мен. Всичко започна с мама, татко и Бъстър и свърши с Дезире, Нед и Пъмпкин.
Случилото се оттогава — добро или лошо — ме караше да се чувствам като в сън.
Кати ми предложи да ме осинови, но не й позволих.
Страхувах се, нали се сещаш? Ако ме вземеше, щеше да си подпише смъртната присъда.
Така или иначе по-късно и тя изчезна. Казаха ми, че е наранена, но не ми казаха как точно или кой го беше направил. Не отговаряше на обажданията ми и повече не ми звънна.
Оставих тази капка да падне в Големия черен кладенец, както всичко останало.
Така го наричам — Големия черен кладенец. Той е вътре в мен и започна да се пълни в деня, в който Дезире и Нед умряха. Той е мазен и миризлив като масло. Но също така може да бъде полезен, защото в него изхвърлям болезнени неща и те потъват и изчезват завинаги.
Кати не ми се обажда и ме боли, затова просто хвърлям болката в Големия черен кладенец. Чао-чао.
Едно от нещата, които не изхвърлям в кладенеца, е случилото се с Карън Уотсън — вкарването на тази путка в затвора. Знам, знам, путка е най-лошата дума, която едно момиче може да изрече, но си е точно такава. Карън Уотсън беше путка. Няма нужда от критика, тази дума е измислена точно за нея! Мразех я и се надявах да изгние в затвора. Понякога сънувам как я наръгват с нож и я разпарят като риба, а тя се пльосва на пода и пищи и кърви. Винаги се събуждам с усмивка на лице след този сън.
Един ден наистина я убиха. Прерязаха й гърлото от ухо до ухо. Когато научих за това, се усмихвах, докато ме заболяха бузите. След това плаках. На моменти се появяваше Лудата и тя също плака. Черни сълзи, сълзи от извора.
Изворът е черен, бейби, всичко е черно.
Що се отнася до мен, винаги свършвах в дома за сираци. Репутацията ми беше на ниво, така че малко момичета ме закачаха. Гледах да страня от всички.
Така беше най-добре, защото не бях хапка за всяка уста, нали се сещаш? Понякога се чувствам като захвърлена на Северния полюс, но не ми е студено, защото не мога да изпитвам нищо. Седя и гледам бълбукащия черен кладенец. От време на време от него се подават ръце, които разпознавам.
Странника ме остави на мира за няколко години. Не знам, може би ме е държал под око. Докато положението на местата, на които ме пращаха, не беше розово, вероятно е бил доволен.
Получих друга картичка за четиринадесетия си рожден ден. На нея пишеше: „Ще се виждаме". Само това. Същата вечер се събудих с писъци и не можах да спра. Пищях ли, пищях. Наложи се да ме завържат за леглото и да ме упоят. Този път аз бях тази, която падна в Големия черен кладенец. Бълбук. Чао-чао.
Семейство Кингсли решиха да ме вземат и не знам защо не се възпротивих. В онези дни не ми беше до нищо, камо ли до възпротивяване. Бях се пуснала по течението. Нося се по него, но от време на време се пробуждам, за да поговоря със себе си, след което отново се понасям. А, да… също така хвърлям разни неща в Големия черен кладенец. Напоследък прекарвам доста време да пускам какво ли не там. Искам да съм празна стая с бели стени. Почти съм успяла. Черните пчели на смъртта са започнали да се превръщат в светлина.
Пиша тази история, защото тя може да е последният ми шанс да споделя случилото се, преди да се потопя завинаги в Големия черен кладенец. Не ми се иска да се озова там, но ми е все по-трудно и по-трудно да живея напоследък, а и Лудата излиза все по-често от извора. Една малка и инатлива част от мен все още помни шестгодишното ми „аз". То ми говори все по-рядко, но когато го прави, ми казва да записвам всичко и да намеря начин да ти го предам.
Не мисля, че ще успееш да ме спасиш, Смоуки Барет. Страхувам се, че съм прекарала прекалено много време край извора, прекалено дълго съм писала истории, които съм хвърляла в огъня. Но е възможно да можеш да го хванеш.
И да го хвърлиш в един наистина голям черен кладенец.
Това е всичко. Последният спринт върху бялата хартия.