Разрушен живот?
Определението е доста точно.
Вече не сънувам мама и татко. Една нощ сънувах Бъстър. Изненадах се. Събудих се и почти можех да усетя мястото, на което беше лежала главата му.
Но Бъстър е мъртъв заедно с всички останали.
Най-голямата промяна е и най-тежка:
Изгубих всякаква надежда.
КРАЙ?
Довършвам последния ред от дневника на Сара, слагам ръка върху очите си и осъзнавам, че съм се разплакала. Бони идва при мен, взема другата ми ръка и я разтрива, за да ме успокои. След малко избърсвам очи.
— Съжалявам, скъпа — казвам аз. — Прочетох нещо, което ме натъжи. Съжалявам.
Тя ме дарява с една от онези усмивки, които ме уверяват, че всичко е наред, че сме живи и че се радва, че сме двете.
— Добре — отвръщам и се насилвам да се усмихна. Все още се чувствам много тъжна.
Бони отново търси погледа ми и когато го намира, се почуква по главата. Знам добре какво означава този жест.
— Имаш идея?
Тя кима. Сочи към стената, към снимката на Алекса. След това посочва тавана над главите ни. Това ми отнема известно време, докато го разбера.
— Имаш идея какво да направим със стаята на Алекса?
Бони се усмихва и кима. Да.
— Кажи ми, миличка.
Тя сочи себе си, преструва се, че спи, и поклаща глава.
— Не искаш да спиш там?
Кима бързо. Да.
Преструва се, че държи нещо, което движи напред-назад като четка и — както често се случва — разбирам на мига какво има предвид.
Наскоро Бони ми показа, че иска да й купя акварелни бои и това много ме зарадва. Терапевтичните ползи от тях бяха повече от очевидни — тя беше няма, но можеше да се изразява чрез четката.
Тя нарисува ярки и мрачни картини, красиви, осветени от луната нощи и дни, окъпани от дъжд и сивота. Нямаше някаква тенденция в творбите й, освен това, че бяха много живи, с изключение на темата. Любимата ми беше пустиня под пламтящо слънце — невероятна красота. Пясъкът беше горещ, ярък, жълт. Небесата сини, вечни, безоблачни. Имаше един-единствен кактус, който стоеше сам сред тази празнота, изправен, силен и висок. Той не се нуждаеше от утеха и компания. Това беше един уверен и сдържан кактус. Той можеше да се справи със слънцето, жегата и липсата на вода и да каже няма проблем, благодаря ви много, супер съм си. Запитах се дали не изобразява самата нея.
Оттогава Бони премина от акварелни бои на маслени и акрилни. Всяка седмица прекарваше по един ден в рисуване, в който се отдаваше изцяло на изкуството си, така се концентрираше, че изглеждаше като обладана. Наблюдавах я, без тя да знае, и бях изумена от отдадеността й, от потапянето й в работата. Светът изчезваше за нея, когато започнеше да рисува. Оставаше само бялото платно пред нея, гласовете в главата й и движението на ръката. Обикновено рисуваше, без да спира, подобно на непрестанна смъртоносна надпревара.
Може би самият акт й действаше терапевтично. Вероятно картините бяха просто продукт. Може би самото действие беше важно.
Независимо каква беше истината, картините й бяха добри. Бони определено не беше Рембранд, но имаше талант. Творбите й бяха живи и дръзки, създаваха усещане за безвремие.
— Искаш да превърнеш стаята на Алекса в студио, нали?
Бони рисуваше в библиотеката, която се беше затрупала с хартия, платна и какво ли не.
Тя кима радостна, но предпазлива. Пресяга се, хваща ме за ръката и ме поглежда разтревожена. Отново я разбирам на мига.
— Но само ако нямам нищо против, така ли?
Усмивката й е нежна. Аз също й отвръщам с такава и я докосвам по бузата.
— Смятам, че идеята ти е чудесна.
Притеснението се изпарява от усмивката й, чието сияние си проправя път през най-тъмните ми кътчета.
Бони посочва телевизора и ме поглежда въпросително. Гледа канала с анимации.
Искаш ли да гледаме двете? — пита ме.
Струва ми се добра идея.
— С удоволствие.
Разтварям ръце, за да се намъкне между тях, и се възползвам от слънчевото й излъчване, за да изгоня дъжда вътре в мен.
Бъди кактусът — казвам си. — Имаме си слънце. Майната му на пясъка.
47
СУТРИН Е. Опитвам се да успокоя Сара.
Срещнала е Елейна и на лицето й се е изписал ужас. Тя върви назад към вратата.
— Не — казва тя, очите й са ококорени и блестят от непролети сълзи. — Няма начин да остана тук.
Знам какво се случва. Сара е разпознала добротата в Елейна, веднага я е видяла и пред очите й са изникнали Дезире, майка й и предстоящата смърт.