— Сара, мила. Погледни ме — казвам й с утешителен глас.
Тя продължава да се взира в Елейна.
— Няма начин. Не и нея. Не искам да съм отговорна за нея.
Елейна пристъпва напред и ме избутва настрани. На лицето й са изписани състрадание и болка. Когато заговаря, гласът й е нежен, много нежен.
— Сара, искам да останеш тук. Слушаш ли ме? Знам какви са рисковете и въпреки това искам да останеш тук.
Сара продължава да се взира в Елейна безмълвна, но не иска и да чуе.
Елейна посочва голата си глава.
— Виждаш ли това? Причинено е от рак. Победих го. Знаеш ли какво още? Преди шест месеца един мъж дойде тук и хвана двете ни с Бони с намерението да ни убие. Победихме и него. — Тя посочва хората, които сме се събрали — мен, Алън, Бони, себе си. — Победихме го заедно.
— Не — простенва Сара.
Ред е на Бони да пристъпи напред. Поглежда мен и сочи себе си. Намръщвам се учудена, опитвам се да я разбера. Тя отново сочи себе си, а след това посочва Сара. Всички я гледаме в недоумение. След малко осъзнавам какво има предвид.
— Искаш да й разкажа за теб?
Кимане.
— Сигурна ли си?
Кимане.
Обръщам се към Сара.
— Майката на Бони, Ани, беше най-добрата ми приятелка. Един мъж същият, който по-късно се опита да убие Елейна и Бони — уби Ани пред очите й. След това я завърза за трупа й. Прекараха така три дни. Докато не я открих.
Този път Сара насочва погледа си към Бони.
— Знаеш ли къде е сега той? — пита Алън. — Мъртъв е. А ние сме тук. Всички сме преживели доста гадости, Сара. Не е нужно да се тревожиш за нас — остави ни това удоволствие. Сега е време да се тревожим за теб. Това е моят дом и аз също искам да останеш тук.
Усещам как нерешителността й постепенно се заменя от желание. Бони е тази, която накланя везните. Тя отива при Сара и я хваща за ръката. Моментът увисва във въздуха и всички затаяваме дъх.
Раменете на Сара увисват.
Тя не говори. Само кима. Напомня ми на Бони и в този момент осиновената ми дъщеря среща погледа ми и ме дарява с тъжна усмивка.
— Да не забравяме, че и аз съм тук — намесва се Кърби, която повече не може да мълчи. — Тук съм и съм готова да вилнея. Имам намерение сериозно да се развихря. — Ухилва се и разкрива яркобелите си зъби, а леопардовите й очи проблясват. — Ако кукувицата се появи, със сигурност ще изкука.
Тази сутрин няма прясно сварено кафе, но поне е спряло да вали.
Всички са тук, в големия офис, и са насочили погледите си в мен. Никой не изглежда толкова свеж, колкото вчера. Дори Кали. Тя е безупречна както винаги, но очите й са почервенели от умората.
Заместник-директор Джоунс влиза през вратата с чаша кафе в ръка. Не се извинява, че ни е задържал, и никой не очаква подобно нещо. Той е шефът. Закъсненията са негово право.
— Давайте — казва ни.
— Добре — отвръщам аз. — Да започнем от теб, Алън.
Наясно съм, че е стоял снощи до късно, за да разрови всичко около живота на семейство Лангстром.
— Нека караме поред. Първо, дядо Лангстром. Е, оказа се, че търсим бащата на Линда, така че е дядо Уокър. Тобаяс Уокър.
— Чакай малко — прекъсва го заместник-директорът и оставя чашата си с кафе. — Наистина ли чух името Тобаяс Уокър току-що?
— Да, сър.
— Майка му стара.
Всички се обръщаме към него. На лицето му се е появило мрачно изражение.
— Агент Торн, тази сутрин ти изпратих списъка с полицаите и агентите, които са работили по случая с трафика на хора. Погледни го.
Кали поглежда страницата пред нея. Спира.
— Тобаяс Уокър е един от хората от страната на лосанджелиската полиция.
Изпитвам огромно вълнение. Нереалност, примесена с електричество.
— Има още едно име, което познаваш — казва тя. — Дейв Никълсън.
— Никълсън? — учудва се Джоунс и се намръщва. — Лосанджелиска полиция, едър тип. Добро ченге. Какво за него?
Запознавам го със съкратената версия на вчерашните събития. Шокът му е очевиден.
— Самоубийство?! А дъщеря му е била взета за заложница? — Заместник-директорът посяга да вземе кафето си, решава да не го прави и прокарва ръка през косата си. Не мога да преценя дали е ужасен или разярен. Вероятно и двете.
Една идея изниква в съзнанието ми, направо се блъска в него, толкова е голяма, че заплашва да затъмни психическия ми хоризонт.
— Ами ако…?
Всички ме поглеждат въпросително. Всички с изключение на Джеймс. Той се е загледал нанякъде.