Дали си мисли същото като мен?
Може би. Вероятно.
— Слушайте — казвам аз. Вълнението в гласа ми е голямо. — Имали сме екип, който по мое мнение се е провалил заради вътрешна корупция. Мотивът в случая ни е отмъщение. Разполагаме с няколко съобщения. Онова, което Кати Джоунс ни предаде заедно със значката й: Символите са просто символи. И това на Никълсън: Не символът, а човекът зад него е важен. Ако съберем тези две неща… какво разбираме?
Никой от присъстващите не е по-бърз от Джеймс. Той е там, върви заедно с мен. Лодки и вода, реки и дъжд.
— Има предвид корупцията. Само защото някой носи значка, не означава, че не е лош човек. Символите са просто символи.
Алън осъзнава за какво говорим и очите му просветват.
— Да, да. Пропуснали сме същественото. Наистина отмъщението е мотивът, но не трафикантите са били основната му цел. Затова Варгас се е измъкнал леко. Искал е членовете на онзи екип. Искал е онзи, който е издал местоположението на секретната квартира и онези деца.
Настава мълчание. Всички обмислят чутото и закимат по различно време. Пръстенът на истината.
— Сър — обръщам се към заместник-директора, — какво си спомняте за Тобаяс Уокър?
Джоунс потрива лице.
— Предимно слухове. Той беше по-голям динозавър и от Халибъртън. Неприятен човек. Расист. Носеше кожена палка и вършеше гадни неща. Падаше си по тях. След нападението над секретната квартира той беше човекът, когото подозираха най-много.
— Защо?
— Защото беше разследван три пъти от вътрешните за подкуп. Всеки път се измъкваше, но слуховете не секваха, включително и за това, че е на заплата в мафията. За съжаление, никой не можа да докаже нищо. Почина от рак на белия дроб през 1983 г.
— Очевидно нашият човек е убеден, че тези неща не са били просто слухове — отбелязва Джеймс.
— Кой друг? — питам аз. — Какво се е случило с Халибъртън, сър?
Заместник-директорът пребледнява.
— Ако ме беше попитала преди време, щях да ти кажа, че е убил съпругата си и после се е самоубил, но предвид обстоятелствата…
— Знаете ли подробности?
— Случи се през 1998. Тъкмо се беше пенсионирал. Беше в края на шестдесетте си години и не знам с какво си запълваше дните. Може би е продължил да пише поезия.
— Поезия? — прекъсвам заместник-директора аз.
— Точно това го правеше човек. Противоречието. Той беше много консервативен тип. Пламенно религиозен човек, който не пропускаше да ходи на църква, не се доверяваше на хора, чиято коса беше дълга под ушите им, и си купуваше всички костюми от „Сиърс“. Ей такива неща. Беше груб и осъдителен. Никога не разказа виц. Но пишеше поезия. И нямаше нищо против да я споделя. Част от нея беше много добра.
Разказвам на Джоунс за разказа на Странника относно поета аматьор и съпругата му.
— О, човече — поклаща невярващо глава той. — Този случай става все по-хубав и по-хубав. Халибъртън застреля жена си, а след това и себе си. Поне така смятахме.
— Знаете ли нещо за „ученика по философия“? Имало ли е някой в екипа, който отговаря на това определение?
— Поне не се сещам.
— Някакви други преждевременни кончини?
— От страна на ФБР бяхме трима. Халибъртън, аз и Джейкъб Стърн. Стърн се премести да живее в Израел в… края на осемдесетте. Той също беше старо куче. Не съм чувал нищо за него след това. От страната на лосанджелиската полиция бяха Уокър, Никълсън и един тип от отдела за борба с наркотиците и порока — Роберто Гонзалес. Уокър и Никълсън са ясни, но нямам никаква информация за последния. Тогава беше младо ченге, кадърно. Изглеждаше ми много почтен.
— Трябва да разберем какво се е случило с него и Стърн — казвам аз.
— Големият въпрос — отбелязва Алън — си остава същият, но просто сме стеснили кръга: кой е Странника и защо е набрал толкова много на членовете на екипа?
— Аз имам друг въпрос — намесва се Кали и се обръща към Джоунс. — Не се обиждайте, сър, но как така все още сте жив?
— Мисля, че отговорът е в длъжността ви на заместник-директор — отговаря вместо него Джеймс. — Не знам дали това го е накарало да ви зачеркне от списъка си, но според мен ви е оставил за накрая. Убийството на заместник-директор на ФБР би привлякло доста внимание. Може би все още не е готов за такова.
— Успокоителни думи — отвръща Джоунс.
— Да се върнем на въпроса на Алън — предлагам аз. — Логиката ни води до заключението, че е станал жертва на трафиканти на хора. Не е свързан с тях.
— Защо? — пита Алън и сам си отговаря на въпроса: — Заради белезите на ходилата му.