— Чудесна работа, Кали.
Тя подсмърча.
— Нима си очаквала нещо друго?
Усмихвам се.
— Донесете ми ги и отиваме направо при Елън.
— Ще се видим след двадесет минути.
Усещам адреналина, който се надига в тялото ми, той е силен и неочакван. Изпълва ме с енергия и малко ме замайва — имам чувството, че всичко около мен е очертано от светлина.
Време е да действаме.
— Ще получим заповед — казвам на Джеймс.
— Не забравяй за какво говорехме.
— Няма.
Знам какво има предвид Джеймс. Да премислям внимателно всяко заключение. Защото продължаваме да вървим по пътеката, която Странника е направил за нас.
49
ТРЪГВАМЕ ВСИЧКИ. Алън, Кали, Джеймс, аз. Взехме заповедта и отиваме при Гибс.
Вълнението се усеща във въздуха като електричество. Принудени сме просто да стоим и да я попиваме — цялата тази история, това шоу на ужасите, в което главни герои са Сара и всички около нея.
Може би се намираме на един час от момента, в който ще разберем кой е извършителят. Няма значение, че той ни е довел дотук. Искаме да видим лицето му.
Излизаме от асансьора и в лобито виждам Томи, който е до рецепцията с телефон в ръка. Той също ме вижда и ми маха.
— Дайте ми секунда — казвам на останалите.
— Побързай — сопва се Джеймс.
— Здрасти — поздравява ме Томи и идва при мен. — Исках да се уверя, че сте се намерили с Кърби. И че ще успеете да мелите брашно заедно.
Ухилвам му се.
— Тя е интересен човек. Аз…
Чувам някакъв метален звук, който не мога да определя. Иска ми се просто да го пренебрегна, но нещо в главата ми започва да крещи и ми казва по-добре да не го правя, да не го правя, да не го правя…
Обръщам се обезпокоена и виждам някакъв намръщен и заплашителен мъж от испански произход. Той е влязъл в лобито. Поглежда ме, сигурна съм, че ме вижда, обръща се…
— Томи — успявам да изрека, докато ръката ми посяга към пистолета.
Без никакви въпроси той просто следва примера ми и ръката му се плъзга във вътрешността на сакото му.
Какво става?
Намръщеният мъж замахва с ръце, отваря длани и от тях политат две неща. Те очертават перфектни арки…
— Мамка му! — изпищява Томи и ме блъска, направо ме избутва, и аз падам назад. Веднага осъзнавам какво се случва.
— Гранати! — изкрещявам, но е прекалено късно.
Експлозията в лобито е силна и оглушителна. Усещам ударната вълна и жегата. Нещо ожулва лицето ми и в следващия момент аз падам, падам, главата ми се удря в мраморния под и всичко става много, много сиво…
Гъстите облаци в главата ми са заменени от миризмата на пушек и изстрели.
Автоматично оръжие, мисля си замаяна.
Връщам се в съзнание и веднага се опомням. Лежа по гръб. Опитвам се да се изправя до седнало положение, но залитам на една страна, защото нещо изсвистява от мрамора до мен.
Господи, как ме боли главата.
Ушите ми звънтят. Оглеждам се наоколо. Кали се е скрила зад една мраморна колона. Лицето й е мръсно и сериозно, докато отвръща на огъня. Джеймс се опитва да се изправи на крака, има кръв на главата. Алън му се развиква.
— Не ставай, тъпако!
Автоматичното оръжие продължава да произвежда изстрели.
Намръщеният тип не си поплюва, да, така е — мисля си аз и едва не се усмихвам, но не го правя, защото би било лудост.
Трябва да си прочистя главата…
Чувам колегите си, които отвръщат на огъня със своите пистолети, бам-бам, действат инстинктивно.
Моето оръжие се плъзга в дланта ми и ми зашепва радостно, готово е да действаме.
Намирам се в коридора, в който ме изблъска Томи, и си спомням (О Боже О Мамка му О По дяволите), и ме залива ужас, и започвам да го търся, търся кървавото тяло, което съм сигурна, което се опасявам, което не искам…
— Тук съм — провиква се Томи.
Обръщам се бърза като камшик. Някак си (Благодаря на Бога Благодаря на Бога Благодаря на Бога) той е зад мен. Опрял е гръб в стената. Лицето му е сиво. Рамото му кърви.
— Ранен си — провиквам се.
— Стига бе — измърморва той и се опитва да се усмихне. — Също така ме боли. Но съм добре. Имам шрапнел в рамото, няма засегнати органи от жизненоважно значение. Кървенето е овладяно.
Опулвам се насреща му и се опитвам да проумея какво ми говори.
— Добре съм, Смоуки. Върви да убиеш този идиот.
Да, хайде да го направим — шепти пистолетът ми и този път знам точно какво да правя.
Трябва просто да го видя. Сторя ли го, няма да пропусна.