Джоунс се обръща към един от агентите, които слязоха с него в асансьора.
— Искам агенти на предния вход. Никой да не влиза или излиза освен медицински персонал. По най-бързия начин докарайте линейка, а междувременно оценете щетите. Искам агентите, които са добри в даването на първа помощ, да се размърдат.
— Да, сър — отговоря мъжът и се заема със задачите.
Заместник-директорът наблюдава как настъпилият хаос лека-полека бива овладян благодарение на професионализма на всички.
— Добре ли си? — пита ме той и ме оглежда внимателно. — Изглеждаш малко бледа.
— От стреса е — отговарям аз. Опипвам задната част на главата си, където я ударих в мраморния под. Успокоявам се, когато напипвам само цицина без кръв. Главоболието ми намалява, така че не се притеснявам, че може да имам сътресение.
— Трябва да разбереш кой е извършителят и какво се случи току-що — промърморва Джоунс.
— Да, сър — отговарям аз.
Той въздиша разгневен.
— Видя ли го?
— Да, сър.
— От Близкия изток ли беше?
— Не, сър. От испански произход. В края на тридесетте или началото на четиридесетте си години.
Заместник-директорът изругава.
— Как, по дяволите, е минал покрай охраната?
— Не е. Влезе през главния вход, хвърли две гранати, откри огън и си тръгна.
Шефът поклаща глава.
— Как да защитя хората си от подобни заплахи?
Не отговарям. Джоунс не говори на мен.
— Какво искате да направим, сър? Аз и екипът ми?
Той прокарва ръка през косата си и оглежда наоколо.
— Нека Алън остане — решава накрая. — Вземи Кали и се заемете със заповедта.
Предвид случилото се оставам втрещена.
— Но, сър… — отново избърсвам потта от челото си. — Вижте… ако имате нужда от нас тук, ще останем.
— Не. Няма да спираме работата си заради това. Майната му. През следващия половин час ще прегледаме записите от охранителните камери. Като се има предвид колко агенти има в сградата и хората, които ще изпратят от Куантико, не мисля, че ще имам недостиг на кадри.
Не отговарям. Джоунс се намръщва насреща ми.
— Не те моля, Смоуки.
Въздишам. Прав е, той е шефът и освен това е вбесен — необоримо трио от причини.
— Да, сър.
— Залавяйте се за работа.
Отивам при Кали. Джеймс се е изправил, но погледът му е размътен. Притиснал е кърпичка върху раната на челото си. Кръвта е потекла по лицето и врата му и е изцапала ризата му.
— Приличаш на човек, в чийто череп някой е забил томахавка — казвам му.
Усмихва се наистина и в този момент разбирам, че не е на себе си.
— Просто драскотина — отвръща той, като усмивката не слиза от лицето му. Гласът му е леко отнесен. — И малко кръв.
Поглеждам Кали и вдигам вежда. Тя свива рамене.
— Казах му да стои седнал. — Поглежда го критично. — Но трябва да призная, че така го харесвам повече.
— Знаеш ли какво, Червенокоске? — започва Джеймс, като говори малко по-силно от необходимото и се навежда над нея. — Имам нужда от теб колкото… колкото от дупка в главата. — Той се засмива на собствената си шега и се поклаща на нестабилните си крака. Двете с Кали го хващаме за ръцете.
— Хей, знаете ли какво? — пита той отнесено, като този път поглежда мен.
— Какво? — питам в отговор аз.
— Не се чувствам много добре.
Краката му стават меки като спагети и двете с Кали се опитваме да го сложим в седнало положение. Този път не прави опити да се изправя. Целият е пребледнял, а лицето му е плувнало в мазна пот.
— Има нужда от лекар — казвам обезпокоена аз. — Сътресението му изглежда доста здраво.
Като че ли чули думите ми, вратите се отварят и вътре влиза лекарски екип, съпътстван от агенти с извадени оръжия.
— Поискай и ще ти бъде дадено — отбелязва Кали. Тя се навежда и потупва Джеймс по рамото. — Идват за теб, сладкишче.
Той я поглежда със замъглен поглед. В този момент изглежда по-концентриран и прилича повече на старата си същност. Преглъща и потръпва.
— Добре — е единственото, което успява да отговори и навежда глава между коленете си.
— Какъв е планът? — пита Алън, който идва при нас.
Оглеждам го от глава до пети. Изглежда невредим. По ръцете му има кръв, която стига чак до китките. Той забелязва накъде е насочен погледът ми.
— На едно от хлапетата е — обяснява с безизразен глас. — Кървеше от рана в стомаха. Опитах се да спра кървенето с ръце. Почина. — Мълчание. — Та, какъв е планът?
Успявам да намеря сили, за да му отговоря.
— Оставаш тук по искане на заместник-директора. Двете с Кали ще вземем заповедта и ще отидем да се видим с Гибс.