Гласът му е тих, почти замечтан.
— Докато ме биеха, настояваха за нещо. Искаха да изричам следните думи: „Ти си Богът. Аз благодаря на Бога“. Колкото повече плачехме, толкова повече ни биеха. Винаги по краката. Бях отведен с други деца — момичета и момчета — в Мексико Сити. Пътуването беше дълго, но чрез заплахи ни накараха да мълчим през цялото време. — Погледът му отново се насочва към мен и имам чувството, че от очите му са потекли кървави сълзи. — Понякога се молех да умра. Болеше ме, не само тялото. — Почуква главата си. — Но и тук. — Потупва гърдите си. — И тук.
— Разбирам — отвръща Алън.
— Може би е така. Може би наистина разбирате. Но това беше един специален ад — продължава Кабрера. — В Мексико Сити чухме разговорите между пазачите и от думите им разбрахме, че в следващите месеци ще бъдем отведени в Америка. Дотогава щяхме да бъдем тренирани и след това продадени на много лоши мъже за огромни суми.
Трафикантският пръстен — мисля си аз. — Кръгът се затваря.
— Бяхме на някакво затънтено място без светлина. Семейството ми беше много религиозно, нали разбирате. Учеха ме да вярвам в Бог, Исус Христос и Дева Мария. Молех се много, но въпреки това тези мъже дойдоха и ме нараниха. — Потръпва. — Тогава не разбирах. Целостта на плана на Господ. На това мрачно място, погълнат от най-огромното отчаяние на света, Той ми изпрати ангел.
Кабрера се усмихва, докато изрича тези думи, и очите му проблясват. Гласът му се надига като вълна, която винаги приижда, но никога не стига до брега.
— Той беше специален, това момче. Трябваше да бъде. Беше по-млад и по-малък от мен, но някак си не погуби душата си. — Продължава да ме гледа настоятелно. — Позволете ми да ви обясня важността на това. Момчето беше само на шест години, много красиво. Толкова красиво, че мъжете използваха най-много него. Всеки ден, а понякога по два пъти на ден. Също така много ги гневеше. Защото не плачеше. Искаха да видят сълзите му, но то отказваше да им угоди. Биеха го, за да го накарат да се разплаче. — Кабрера поклаща тъжно глава. — Разбира се, винаги се разплакваше по някое време. Въпреки това… не погуби душата си. Само един ангел можеше да устои на всичко това.
Густаво затваря очи, отваря ги.
— Аз не бях ангел. Аз губех душата си и изпадах все по-надълбоко в отчаянието. Извръщах се от Бог. Обмислях да се самоубия. Мисля, че той го усети. Започна да идва вечер при мен и да ми шепти в ухото, докато ръцете му докосваха лицето ми. Моят красив бял ангел. „Бог ще ни спаси — казваше ми той. — Трябва да вярваш в Него. Трябва да продължиш да вярваш.“ Тогава беше на шест, най-много на седем, но говореше мъдро и точно неговите думи ме спасиха. Научих историята му, как е бил призован от Бог, когато е бил само на четири години, и е искал да влезе в семинарията в най-ранната възможна възраст, за да отдаде живота си на Светата Троица. Но тогава една нощ дошли мъжете и го откраднали от семейството му. „Въпреки това — казваше ми той — не можеш да изгубиш вяра. Бог ни изпитва.“ Усмихваше ми се с неговата нечовешки чиста усмивка, която ми носеше блаженство и надежда, че ще ме измъкне от отчаянието, което заплашваше да ме удави.
Очите на Кабрера са затворени, мъжът благоговее.
— Цяла година беше така. Страдаше всеки ден, всички страдахме. Вечер ни говореше и ни караше да се молим, за да не мислим за смъртта. — Мъжът млъква и се отнася нанякъде. — Един ден, блажен ден, той спаси тялото и душата ми. Бяхме само двамата. Единият от пазачите ни транспортираше до дома на много богат човек, за когото едно момче не беше достатъчно. Тресях се от страх, но момчето, ангелът, както винаги, остана спокойно. Докосна ръката ми, усмихна ми се и се помоли, но след като видя, че молитвите не стигат до сърцето ми, се обезпокои. Този път много се страхувах въпреки утешителните му думи. Страхът ми продължаваше да расте, докато не започнах да се треса неконтролируемо. Пристигнахме в къщата и без да ме предупреди, хвана лицето ми в ръце. Целуна ме по челото и ми каза да съм готов. „Не се страхувай, но вярвай в Бог“, бяха думите му. Слязохме от колата, а пазачът вървеше след нас. Момчето се обърна в един момент и срита мъжа в слабините. Пазачите бяха свикнали да им се подчиняваме и не внимаваха особено. Този се сви от болката и закрещя гневно. „Бягай!“, нареди ми момчето, а аз просто стоях на място и се тресях. Не бях сигурен какво да направя. Бях жертва и щях да си остана такава. „Бягай!“, провикна се отново то, само че този път сякаш гръм удари, сякаш гласът не беше на човек, а на ангел. Момчето се нахвърли на пазача и започна да го рита. Думите му достигнаха до мен. Побягнах.