— Сър — прекъсва го Алън. — Знаете ли къде можем да открием Хуан?
Кабрера кима.
— Разбира се. Но няма да ви кажа.
— Защо? — пита Алън. — Трябва да сте наясно, че той не се подчинява на Божията воля, Густаво. Знаете това. Той убива невинни хора. Опропасти живота на едно младо момиче. — Среща погледа на задържания, — Не убивай[19], Густаво. Вие сте убивали за него. В лобито на ФБР умряха невинни млади мъже. Добри мъже, които никога не са наранявали дете и не са правили нищо друго, освен да си вършат работата.
На лицето на Кабрера се появява болезнено изражение.
— Знам. Наистина. И ще се моля на Бог да ми прости. Но трябва да разберете… трябва! Той ме спаси. Не мога да го предам. Не мога. Не правя това за онзи, в който се е превърнал сега. Правя го за онзи, който беше.
Всичко това е много мелодраматично, но искреността му е направо агонизираща.
Алън го натиска отново и кара тика на бузата му да се завърне заедно с потта по челото му, но не постига нищо.
Кабрера е бил спасен от по-ужасна от смъртта съдба. Хуан му беше помогнал да избяга не само от истинския затвор, но и от отчаянието. Собственият му живот е бил опропастен от причиненото му зло, но вярата му обещаваше изкупление — врата, която Хуан беше оставил отворена за него.
Що се отнасяше до Хуан… Това беше история на ужасите, която не исках дори да си представям. Най-ужасното нещо беше, че ние бяхме помогнали за създаването на това чудовище. Двама корумпирани служители на реда го бяха продали като стока и бяха опропастили едно нежно и изключително набожно момче. Хуан беше паднал ангел, но това се беше случило с помощта на хора, в които трябваше да има доверие.
Тук ставаше въпрос за добри и лоши човешки същества и просто не виждах как Кабрера ще се пречупи.
— Мога да направя едно добро нещо — казва той.
— Какво?
Той кима към лявата част на къщата.
— В кабинета ми има компютър. Ще намерите местоположението на момичетата. Дженифър и Тереза. Живи са. — Кабрера въздиша отново, този път още по-тъжно. — Един ангел ги прати в ада. Преживяха доста лоши моменти.
— Къде са? — питам Алън, който вече ми е казал, но не съм го чула.
— Северна Дакота — отвръща той. — В стар ракетен силоз. Хиляда квадратни метра под земята — земя, която е в средата на нищото. През годините правителството разчисти доста силози и подземни бази. След това ги продаде, най-вече на агенции за недвижими имоти, които ги ремонтираха и препродадоха.
— Това законно ли е? — питам изумена.
Алън свива рамене.
— Разбира се.
Както беше казал Кабрера, открихме местоположението на Тереза и Дженифър на личния компютър в кабинета му заедно със зърнести снимки, вероятно на момичетата. Те са голи, измъчени и нещастни, но иначе са невредими.
— Свържи се е офиса ни там. Да измъкнат момичетата и да ги доведат тук. Знаем ли как да влезем?
— Има електронна ключалка е тридесетцифрен код. Ще им го изпратя.
Алън тръгва към предната врата на къщата. Навън се чуват хеликоптерите на новинарските емисии. Засега са само те — това е хубавото да се намираш в къща, скрита зад врати и стени. Брейди е разположил хората си пред тях, докато не дойдат местните ченгета да поемат случая. Никой не може да влиза, точка. Буун и още един член на SWAT са в колата на съдебния лекар, който ескортира „трупа“ на Кабрера привидно към моргата. В интерес на истината той няма да стигне дотам. Ще бъде под охрана в секретна квартира.
Оглеждам наоколо.
Идвал е тук, но не е живял тук.
Набирам един номер и слагам телефона на ухото си.
— Какво? — пита Джеймс, любезен както винаги.