— Къде си?
— Изписвам се сам от болницата. Тези тъпаци искат да ме оставят тук. Прибирам се у нас.
— Не така, Джеймс. Тези „тъпаци“ бяха хората, които те закърпиха.
— Тази част не е тъпа. Задържането ми тук обаче е.
Предавам се.
— Имам нужда от гледната ти точка.
— Слушам те — отвръща веднага, без колебание.
Точно заради подобни моменти все още не сме го удушили. Винаги е готов за работа. Винаги.
Запознавам го с новите неща около случая.
— Кабрера казва, че знае самоличността на Странника. Но няма да ни я разкрие.
Джеймс млъква за малко, за да помисли.
— Нищо не ми идва наум.
— На мен също. Слушай… знам, че каза, че се прибираш у вас, но искам да погледнеш отново компютъра на Майкъл Кингсли. Едва ли го е направил непробиваем. Все пак е искал да влезем в него.
— От Дакота са се заели — съобщава Алън и ме изважда от мислите ми. — Изпращат агенти и екип на SWAT. Както и местните бомбаджии, в случай че Странника реши да се прави на интересен.
— Къде е Кърби?
— Няма я. Каза, че ще се върне в секретната квартира.
— Имаме проблем, Алън. Нямаме доказателства. Не разполагаме с нито една улика, която може да ни послужи. Дори да знаехме кой е той, всичко е косвено. И то в най-добрия случай.
Той разперва ръце.
— Тогава ни остава само едно.
— Какво?
— Да разгледаме отново местопрестъплението. Обади се на Кали и Джийн да дойдат тук. И двамата имаме опит с това. Понякога трябва да свършим мръсната полицейска работа.
— Наясно съм с това. Проблемът при мен е концептуален. Когато погледна този случай, знаеш ли какво виждам? Никое от доказателствата не е намерено от криминолозите. Всички са смятали, че го разбират. Че знаят как мисли. Според тях не е оставил нищо след себе си.
— Но той е оставил. Както с Тереза. Не е можел да контролира всичко и не е знаел, че Сара ще я пропусне в дневника си. — Алън свива рамене. — Той е умен, но не е суперчовек.
Знам, че е прав. Знам го от дъното на душата си. Въпреки това не мога да се побера в кожата си. Толкова сме близо и в същото време въобще не сме.
— Добре — предавам се пред истината аз. — Да докараме Кали и Джийн тук.
— Смятай го за свършено.
Лутам се в кабинета му и се опитвам да разкарам раздразнението си, докато Алън запознава Кали с настоящата й задача. Както останалата част от къщата кабинетът е в тъмно дърво, тъмен килим и кафяви стени. Всичко е старомодно и някак си разточително, но на мен въобще не ми харесва.
Бюрото, забелязвам след малко, е огромно и подредено. Прекалено подредено. Приближавам се и осъзнавам, че съм права. Кабрера има обсесивно-компулсивно разстройство. От лявата страна са наредени три писалки. Всяка от тях е перфектно разположена спрямо останалите и спрямо правите ъгли на бюрото. В дясната страна има още три писалки и един бърз поглед веднага потвърждава, че са подредени не само една с друга, но и с тези вляво. В горната част на бюрото е разположен хоризонтално нож за отваряне на писма, близо е до компютърния монитор. Стои на равни разстояния между химикалите. Любопитството ми ме кара да отворя средното чекмедже. Виждам същата подредба на габърчета, кламери и ластици. Нямам намерение да ги броя, но съм сигурна, че количеството на всяко от тези неща отговаря на количеството на другите.
Всичко това е много интересно, но не ми помага по никакъв начин. Намръщвам се. Все още съм ядосана.
Заглеждам се в компютърния екран. Една от иконите привлича вниманието ми: Адресна книга.
Навеждам се и с помощта на мишката кликвам два пъти върху нея. Отваря се списък с номера и адреси. Не са много, но са смесица от лични и бизнес контакти. Разглеждам ги.
Нещо ми хрумва. Отново се намръщвам.
Отново преглеждам имената. Още едно хрумване.
Липси…
Нещо липсва. Какво?
Преглеждам списъка пет пъти, преди да го видя.
— Копеле! — изправям се шокирана. Покривам очи с ръка, ядосана на собствената си глупост. — Тъпачка — скастрям се аз.
Не някакво доказателство сочи към нашия човек, а липсата
— Алън! — излайвам аз.
Той идва при мен, веждата му е повдигната в недоумение.
— Знам кой е Странника.
59
— НАМЕРИЛИ СА МОМИЧЕТАТА — съобщава ми Алън веднага след като приключва разговора си по мобилния. — Джесика и Тереза. Физически са здрави, но не можем да кажем нищо повече. — Намръщва се. — Джесика е прекарала повече от десет години на това място. Тереза е там от пет. Осигурил им е хиляда квадратни метра пространство, хранил ги е… по дяволите, дори са имали телевизор и музика. Но не ги е пускал навън. И не са носили никакви дрехи. Казал им е… — Алън млъква за миг и въздиша. — Казал им е, че ако се опитат да направят нещо глупаво — като да избягат или да се самоубият, — ще убие някой, когото обичат. Двете са доста затворени в себе си и некомуникативни. Вероятно ги е биел.