— Как си? — питам го.
— Добре съм. Нямам сериозни наранявания по мускулите. Счупил съм си ключицата и ме боли адски много, но няма да свърша като инвалид. Всичко е наред.
— Съжалявам, че не ти се обадих.
— А аз не. Трябва да си свършиш работата. Ще имаме достатъчно време да си говорим след това. Природата на звяра. Ако постоянно се сърдим за нещо, ще приключим, преди да сме започнали.
Думите му ме загряват вътрешно.
— Къде си сега?
— У нас. Исках да те чуя, преди да си изпия болкоуспокоителните. Може да оглупея малко от тях.
— Наистина? Май трябва да дойда и да се възползвам от теб, докато си в това състояние.
— Сестра Смоуки ще ме изкъпе във ваната? Трябва да ме гърмят по-често.
Напрежението в мен ме кара да се изкикотя. Слагам ръка на устата си.
— Както и да е — продължава Томи. — Да се върнем на темата. Ще поговорим утре.
— Чао. — Затварям.
Алън ми хвърля поглед.
— Да не би да се разкикоти?
Намръщвам се.
— Естествено, че не. Аз не се кикотя.
— Ах.
Зачакваме.
Кали и Джийн са приключили с половината къща. Свалили са отпечатъците на Кабрера, за да ги изключат от онези, които намерят вътре. Засега няма нищо.
Часът е три сутринта. Репортерите и хеликоптерите са си отишли, разпръснати от талантливия заместник-директор Джоунс. Той се беше обявил като човека с информацията и всички го последваха като шайка гладни вампири. Представям си как историята, която искахме да разкажем, се върти по телевизиите и интернет сайтовете, а утре ще се появи и във вестниците. Кабрера е намерен. Заподозреният е мъртъв. Случаят е закрит.
Зачакваме.
Телефонът ми иззвънява в 4:30 часа.
— Кърби е.
Простият факт, че гласът й е сериозен, а не остроумен както винаги, ме обезпокоява.
— Какво става? — питам аз.
— Сара изчезна.
60
РАЗВИКВАМ СЕ НА КЪРБИ. Гневът ми е подсилен от страха.
— Какво искаш да кажеш? Как така е изчезнала? Трябваше да я пазиш.
Гласът на Кърби е спокоен, без да е отбранителен.
— Знам. Следях за хора, които се опитваха да влязат отвън, а не очаквах тя да се опита да излезе навън. Не е отвлечена, Смоуки. Сама си тръгна. Отидох до тоалетната и в това време е излязла през вратата. Оставила е бележка: „Има нещо, което трябва да направя“.
Отдръпвам телефона от ухото си.
— По дяволите! — провиквам се към небесата. Алън е вътре в къщата, но идва на бегом.
— Имаш ли представа накъде се е насочила? — пита Кърби.
Млъквам, чувствам се като отсечена.
Имам ли?
Гласът в главата ми нарежда обвинително.
Разбира се, че имаш. Ако слушаше внимателно, щеше да си готова за това. Но беше прекалено заета със себе си, нали?
Истината, която се опитвам да разкрия, се появява от нищото.
Сара го е запомнила. Начина, по който говори. Тя каза, че никога няма да забрави гласа му.
Сара получи обаждане от него онзи ден, за да „потвърди“, че няма нищо против да влезем в къщата й.
Хващам слепоочията си с една ръка. Главата ми се върти, а сърцето ми препуска.
Наскоро е говорил с нея, в деня, когато е убил семейство Кингсли. След това говори с нея по телефона — докато беше в болницата — и се представи за Гибс. Познала го е в момента, в който е чула гласа му. Вероятно е искал да го познае.
— Мисля, че имам — отговарям на Кърби. — Остани при Бони и Елейна. Ще поддържаме връзка.
Затварям, преди да й дам възможност да отговори.
Знаела е и в момента, в който е разбрала, че Тереза е в безопасност, е тръгнала да направи единственото, което желае повече от всичко на света.
Да го убие.
Да прекрати безкрайния цикъл.
— Какво има? — пита Алън.
Забелязвам страха в очите му. Не го виня. Последния път, в който бяхме в края на случай и получих обаждане, което ме накара да реагирам по този начин, животът на съпругата му беше застрашен.
— Елейна и Бони са добре. Сара е избягала.
Алън обмисля думите ми, умът му препуска, докато не осъзнава ситуацията.
— Гибс. Тя ще се опита да го убие.
— Да — отвръщам аз.
Страхът не напуска очите му. Не е Елейна, не е Бони, нито съм аз. Не е Кали, не е и Джеймс.
Сара е.
Чувам гласа на Джеймс в главата си: Всяка жертва.
— Ако й позволим да го убие, никога няма да може да се завърне — измърморва Алън.