Излизам от вцепенението си и се размърдвам.
— Изпрати екип. Намери адреса му. Ако я забележат, веднага да я арестуват. Ако не се появи, да чакат, докато отидем там. Ще се обадя на Кали, че тръгваме.
Хуквам към къщата. Намирам я в една от стаите.
Разказвам й какво се е случило. Отново виждам същия страх, който се прокрадна в очите на Алън. Странно е да видя Кали обезпокоена. Историята на Сара е оставила следа във всички ни.
— Върви — казва ми мрачно тя. — Аз ще се оправя тук.
61
ОКАЗВА СЕ, ЧЕ ГИБС — ИЛИ ХУАН — НЕ ЖИВЕЕ МНОГО ДАЛЕЧ, поне по мащабите на Лос Анджелис. В ранните часове на сутринта, без трафик, който да ни забавя, трябва да отидем за двадесет минути в къщата му в долината Сан Фернандо.
По пътя телефонът ми иззвънява отново.
— Смоуки Барет ли е? — пита един дълбок глас.
— Кой се обажда?
— Казвам се Ленц. Аз съм един от агентите, назначен да наблюдава Гибс. Имаме проблем.
Сърцето ми забива още по-силно, ако въобще е възможно това.
— Какъв?
— Двамата с партньора ми си вършехме работата, наблюдавахме къщата. Доста тихо място. Преди пет минути някой стреля по нас. Е, по-точно по колата. Уцели багажника и едно от стъклата. Залегнахме, извадихме оръжията си и когато се изправихме отново, видяхме едно младо момиче да бяга към предната врата.
— Проклятие! — изругавам аз. — Успя ли да влезе в къщата?
Агентът отговаря с жалък глас:
— Да. Преди около три минути.
— Съвсем скоро ще дойда. Бъдете нащрек, но стойте настрана.
Къщата е малка. Скромна. Два етажа, построени в едни по-стари и по-добри времена. Предният двор е малък, няма дървета, нито ограда. Алеята води от улицата до гараж за една кола. Улицата е тиха. Слънцето се опитва да се изкачи на хоризонта, виждаме как първите му лъчи обливат покривите на къщите.
Един агент, когото не познавам, ни чака. Идва при нас, когато излизаме от колата.
— Ленц — представя се той. Изглежда на четиридесет, малко е грозничък. Кльощав е и има нездравия вид на заклет пушач. — Наистина съжалявам за това.
— Ти оставаш тук — нареждам му. — Кажи на партньора си да наблюдава отзад. Ние минаваме през предната врата.
— Разбрано.
Двамата агенти заемат позиции. Ние с Алън също се захващаме за работа. Не сме извадили оръжията си, но ръцете ни са върху тях. Стигаме до предната врата и чуваме Сара. Тя пищи.
— Заслужаваш да умреш! Ще те убия! Чуваш ли ме!
Един глас й отговаря. Прекалено е тих, за да различа думите.
— Готов ли си? — питам Алън.
— Да — отвръща този мой приятел, на който тайничко се възхищавам. Не ми задава никакви въпроси.
Намираме се на финалната права. Сара също го осъзнава. Няма време за финес, а само за действие.
Заставаме до предната врата. Проверявам дръжката. Тя потъва в ръката ми. Отварям широко. Влизам първа с извадено оръжие. Алън върви след мен.
— Сара? — провиквам се. — Тук ли си?
— Махайте се! Махайте се, махайте се, махайте се!
Гласът й идва от кухнята, която е в задната част на къщата. Не е далеч, правя няколко бързи крачки и стигам до нея. Поглеждам вътре и спирам.
Помещението е малко, старомодно и удобно. Масата за хранене е близо до фурната, чиста е, но остаряла, а около нея има четири стари стола. Всичко е грубо. Но функционално.
Хуан седи на един от столовете и се усмихва. Сара е права и стои на малко повече от метър от него. Насочила е револвер в главата му. Прилича ми на 38-и калибър. Изглежда отвратително в ръката й. Той е нещо, което не принадлежи на това място.
Почти не разпознавам Гибс. Брадата и мустака му ги няма.
Били са фалшиви, глупачке.
Той се обръща, вижда ме и се усмихва.
Очите му също не са сини. Кафяви са. Носил е контактни лещи.
— Здравей, агент Барет. — Гласът му е смирен, но очите му сияят. Претенциите му вече ги няма, останала е само лудостта му, която блести с пълна сила. — Ти ли си добрата страна на онова, в което се превърнах?
— Млъквай! — изпищява Сара. Револверът потреперва в ръката й.
Обръщам се към Алън и поклащам глава. Казвам му да почака. Свалям пистолета, но не го прибирам.
Сара беше започнала да се пречупва по-рано. Вече се погуби. Поглеждам лицето й и най-накрая разбирам към какво се е стремял Хуан като Странника.
Лицето й прилича на ангел, чиито крила са били отрязани, когато Бог я е изгубил от полезрението си. Надеждата й е изгубена завинаги.
Разрушен живот.
Поглеждам Хуан и виждам, че е попил ужаса от всичко това, ужас, който се беше превърнал в екстаз за него. Някога си беше казал, че прави това в името на справедливостта и може би в началото наистина е било така. Но той се беше променил по най-лошия и фундаментален начин, докато не беше започнал да прави всичко поради една-единствена причина: насладата от страданието.