Сара застива. Аз също. Чакам всеки момент да го застреля. Онази тъмна част от мен, в която държа убиеца, забравя за целта ми и също желае Сара да го убие. Вместо това тя започва да се тресе.
В началото просто потреперва, като трусовете, които предшестват земетресение. Тръгва от дланите, ръцете, раменете й. След това се разнася по гърдите, краката. Треперенето е ужасно, в един момент имам чувството, че ще се разпадне на части. И изведнъж… просто застива.
Сара извива назад глава и започва да вие.
Отвратително е.
Това е воят на майка, която се е събудила и е осъзнала, че е легнала върху бебето си и го е задушила. Той пронизва сърцето ми.
Докато Сара вие, забелязвам Хуан и екстаза, в който е изпаднал. Той потреперва, разтриса се, навежда тяло напред, стиска юмруци и свива ръце. Чувам го как стене. Стонът му е протяжен, тих, изпълнен с хлъзгави създания и с воняща, лепкава смърт. Той е в хармония с воя на Сара чрез своята дисхармония и демоничност. Падението на Хуан е пълно. Той вече не е по-различен от мъжете, които са го създали.
Сара пада на пода и се свива — все повече и повече. Продължава да вие.
— Не мърдай — нареждам на Хуан.
Той не ми обръща внимание. Не може да откъсне очи от агонията на Сара.
Когато заговаря, гласът му потреперва от наслада:
— Това съм аз.
В КРАЯ СА НЕЩАТА, КОИТО БЛЕСТЯТ
62
— СИГУРНА ЛИ СИ, ЧЕ ГО ИСКАШ, СКЪПА?
Бони ми се усмихва.
На път сме да влезем в стаята за разпити. Хуан е там. Бони поиска да го види, но не иска да ми каже защо. В началото отказах. Дори се ядосах — досега не й се бях ядосвала.
Но тя не отстъпи.
— Защо? — попитах я. — Поне не може ли да ми кажеш защо?
Тя се престори, че подава нещо на някой.
— Имаш нещо за даване? Имаш подарък?
Тя кима. Поколебава се. Престорва се, че дава нещо на мен, а после нещо на… посочва към името на листа, Хуан.
— Имаш подарък за мен и за Хуан?
Усмивка. Кимане.
Бони няма да ми каже нищо повече. Отстъпих. Надявах се Хуан да ми спести неприятностите, като откаже да се види с нея. За моя изненада и съжаление той се съгласи. Така че ето ни тук.
Бони носи тетрадка под мишницата си. В ръката си държи маркер. Не биха й позволили да вкара химикал — прекалено е остър. Трябваше да ги уговарям да се съгласят дори на маркера.
Влизаме в стаята за разпити. Хуан вече е там, с белезници на ръцете и краката, които са хванати за пода. Той се усмихва, когато ни вижда. Усмивката му е широка и мързелива, като куче, излегнало се на слънце. Сега е грешникът, а не светецът.
Казаха ми, че постоянно сменя тези две роли. Един следобед прекарал в параклиса на затвора — паднал на колене, с ръце, разперени към Бог. Същата вечер изнасилил съкилийника си и се хилел през цялото време, докато младият мъж пищял. Хуан вече се моли в изолатора.
— Агент Барет. И малката Бони. Как сте?
— Добре, благодаря — отвръщам, като се опитвам гласът ми да звучи безстрастно.
След като осъзна, че ще живее, Хуан си призна всичко. Разбира се, гордееше се с постъпките си. Смяташе се за праведен и сега имаше публика, пред която да се изповяда. Изслушахме всяка негова дума и го оставихме сам да се погуби.
Необходимо му било известно време, за да установи със сигурност кои от членовете на двете служби в онзи специален отряд го бяха предали.
Прекарал години наред в следене и документиране на паричния поток от първоизточника. Първо успял да събере доказателства за Тобаяс Уокър — това било преди повече от десет години. Участието на ФБР било по-трудно за разнищване. Джейкъб Стърн бил умен. Хуан установил, че Стърн се прехвърлил във ФБР от лосанджелиската полиция и беше работил в същия участък като този на Уокър. Това привлякло вниманието му. Безпощадността и настоятелността му помогнали да получи информацията, от която се нуждаел.
Уокър постоянно работел с подземния свят, бил истински Юда. Впоследствие се свързал със Стърн, защото имал нужда да прикрие следата на парите, и така включил агента в схемата. Хуан имаше доказателства за съучастието на Стърн и за греховете на Уокър. Те се намираха на компютъра на Майкъл Кингсли.
— Имах намерение да ви дам паролата, за да екстрадирате Стърн. След като бъдеше доведен тук… — Хуан се ухили и показа голяма част от зъбите си —…щях да получа своето отмъщение. Щеше да изглежда като злополука, разбира се, тъй като щяхте да ме смятате за „мъртъв“, но щях да го преживея някак си. Най-важното беше, че светът щеше да узнае, щеше да разбере, че символите не означават нищо, а душата е всичко.