— Шибаняк — изричам аз, цялата се треса от гняв.
Бони слага ръка на моята. Взема си обратно тетрадката. Гледам намръщена Хуан, а тя пише още нещо в нея. Той ми се усмихва. Бони пак ми дава тетрадката. Прочитам написаното и сърцето ми прескача.
— Тя… — прочиствам гърлото си. — Тя иска да знае дали те интересува защо не говори. Каква е истинската причина. Смята, че ще ти е интересно да я научиш.
Обръщам се към Бони.
— Мисля, че трябва да си вървим. Това не ми харесва.
Тя отново ме потупва по ръката. Спокойно, спокойно.
Довери ми се — казват ми очите й.
Хуан облизва устни. Ъгълчето на устата му потрепва.
— Мисля… че много ще ми хареса да науча — отвръща той.
Бони му се усмихва, взема обратно тетрадката, навежда се над нея и започва да пише. Подава ми я, но преди да успея да прочета написаното, среща погледа ми. Забелязвам безпокойството в очите й. Както и малко мъдрост. Мъдрост, която е прекалено много за момиче на нейната възраст. Също така виждам още от това безкрайно спокойствие.
Подготви се за това, което ще последва, но не се страхувай — сякаш ми казва.
Прочитам написаното и веднага разбирам защо. Очите ми се опулват. Спирам да дишам. Миг по-късно по бузата ми потича една сълза против волята ми. Имам чувството, че пропадам.
Болката ми е като кръв във водата за Хуан. Ноздрите му като че ли бълват огън.
— Кажи ми — подканя ме той.
Поглеждам Бони стъписана. Усещам надигащото се в мен отчаяние.
Подарък за Хуан? Наистина беше такъв. Това щеше много да му хареса, на него и на злата му същност. Защо й беше да му дарява това толкова ужасно нещо?
Бони протяга ръка и избърсва сълзата от бузата ми.
Давай — казва ми усмивката й. — Довери ми се.
Поемам си дълбоко въздух.
— Тя казва… — млъквам. — Тя казва, че щом майка й не може да говори, и тя няма да го прави.
Хуан е повлиян от това също като мен, но поради много по-различна причина. Отваря уста и се обляга на стола си. Започва да премига по-бързо. Дишането му е накъсано.
Радостта от страданието.
Поглеждам Бони.
— Вече може ли да си ходим? — питам я. Чувствам се празна. Искам да се прибера у дома, да се свия под завивките и да заплача.
Тя вдига пръст.
Още нещо — казва ми.
Обръща се към Хуан и му се усмихва с прекрасната си, красива, спокойна усмивка. Тя е коренно различна от лицето на Сара в онази кухня и това кара мъжът да се намръщи. Кара го да се чувства неудобно.
— Промених си решението — казва Бони с ясен и мелодичен глас. — Реших, че е време да проговоря отново.
Ставам толкова бързо от стола си, че той се обръща зад мен.
— Бони! — името излиза от устата ми като писък.
Тя също става. Прибира тетрадката под мишница и ме хваща за ръката.
— Здрасти, Смоуки.
Сега аз съм тази, която онемява.
— Да се прибираме вкъщи — казва ми тя, след което се обръща към Странника. Вече не е толкова спокойна. — Гори в ада, господин Хуан.
Той я поглежда разгневен и замислен.
Разбира ли? — питам се.
В този момент по някакъв начин Бони се превърна в ангела, който Хуан някога е бил. Добра и чиста, тя не изпитва съжаление към него, не се интересува какъв е бил, а само в какво се е превърнал.
Тя му даде дара на отчаянието и му го отне, като ми дари победата.
Изпитвах много повече щастие да стоя в стаята за разпити с този зъл, повреден човек, отколкото бях изпитала от много дълго време насам. Това беше нейното послание към мен, към нас, към всички:
Колкото и лоши неща да се случват, лошите хора могат да победят само ако им позволим.
В този момент също така осъзнах, че няма да приема предложението да отида в Куантико. Приключих с бягането. Животът отново започна да блести.
Винаги ще блести. Просто човек трябва да му позволи да го прави.
63
СЯДАМ НА СТОЛА ПРЕД КОМПЮТЪРА НА МАТ и се вторачвам в монитора. В ръката си държа чаша с текила, която е готова да ми помогне. Да ми влее течен кураж.
Поглеждам чашата и се намръщвам.
Бони спи. Мисля си за нейната сила и за своята слабост и се засрамвам.
Оставям чашата. Отново връщам вниманието си върху монитора.
1затеб2замен.
Пет дни. Точно толкова изминаха между първата ми среща със Сара и залавянето на Хуан. Оттогава минаха още, но петте дни ми се сториха като години.
Нося нов белег, този на Сара. Той не се вижда, но най-дълбоките рани са онези, които са невидими, те са онези, които са вътре. Тялото остарява, повяхва и умира. Душата също може да старее. А едно шестгодишно момиче може да се превърне в шестдесетгодишно за нула време.