Това си беше негово, само негово.
— 1затеб2замен, скъпи — усмихвам се, а сълзите потичат по бузите ми.
Мат не ми отговаря. Само ми се усмихва. Чака.
Кажи го — приканва ме тази усмивка.
Подчинявам се.
— Сбогом, Мат.
Затварям папката.
64
— ГОТОВА ЛИ СИ ДА ТРЪГВАМЕ? — пита Томи.
— Закопчай ме и тогава ще ти отговоря е „да“ — отвръщам аз.
Той изпълнява нареждането ми и ме придърпва към себе си със здравата си ръка. Целува врата ми. Чувството е познато и приятно.
Чувам стъпки. Прекрасната ми дъщеря се появява на прага. Тя завърта очи и прави отвратена физиономия.
— Господи, дайте си малко почивка. Искам да отида при Сара.
— Да, да, дребосък — усмихвам й се и се отскубвам от Томи. — Готови сме.
Мина цял месец. Сара се затвори в себе си за цяла седмица. След още една седмица заговори отново. Тереза, Бони и Елейна прекарваха часове наред до леглото й в болницата и се опитваха да я извадят от отчаянието.
Накрая Кати Джоунс успя да достигне до нея. Кали доведе полицайката в болницата. Сара я видя и веднага се разплака. Кати отиде при нея, сграбчи я в прегръдката си, а ние ги оставихме сами.
Тереза беше прекрасна и силна, точно както я описваше Сара. Тя нямаше нужда от успокоение и добри думи. Единственото, което искаше, беше да види Сара. Тереза беше силна и добра, качества, които Хуан не беше успял да й отнеме, и това ми вдъхна надежда за Сара.
Миналата седмица ми се обадиха, за да ми съобщят, че Сара се прибира у дома. Наистина се прибираше в дома, който беше принудена да напусне преди толкова много години. Иронията, че този подарък й беше направен точно от Хуан, не убегна на никого от нас. Но не ни пукаше.
Кати се премести при тях по молба на Тереза. Тя беше почистила цялото място и беше махнала всички завеси, за да пусне светлината отново вътре. Окачи картината на стената, точно срещу леглото на Сара.
Дойде ми една идея, която исках да превърна в реалност. С помощта на Тереза я проверих и се оказа, че съм права. Имахме подарък за „добре дошла“, който бяхме сигурни, че Сара ще оцени.
— Стигнахме ли вече? — пита Бони.
— Много сме близо — отговаря Томи. — Просто трябва да си спомня къде да завия. Улиците на Малибу са много гадни.
— Вляво — отвръща Бони нетърпеливо. — Запомних картата.
Отпуснала съм се на седалката и се наслаждавам на гласа на дъщеря си. Той е вълшебен за мен. Истинска музика.
— Стигнахме.
Отбиваме. Елейна, Тереза и Кали излизат, за да ни посрещнат, последвани от изненадващ гост — Кърби.
— Тя тук ли е? — пита Бони, докато бяга към тях.
— Да — усмихва се Елейна. — Вътре е и си почива.
Бони се втурва презглава към вратата.
— Сега разбирам в какво сме се превърнали — казва Кали. — Ние сме безинтересни, сладкишче, безинтересни и стари.
— Говори за себе си, Червенокоске — изчуруликва Кърби. — Аз ще съм вечно млада.
— Защото ще умреш, преди да остарееш — обажда се Брейди, който се появява от къщата.
Двамата с Кали излизат. Спомням си, че ми сподели за проблемите си с връзките и онези думи, че „песента й е изпята“, и се питам дали това се е променило. Надявам се. Ръката й продължава да посяга към джоба на сакото й за викодин, което никак не ми харесва. Какво ще се случи, не е ясно, но има различни видове болка и мъка от самотата… за която няма хапчета.
Всички сме белязани от нещо — добро или лошо, няма значение. Алън е преследван от крясъците на майката, изяла бебето си. Кали е перфектна отвън и осакатена отвътре. Аз имам моите белези. Осъзнавам, че балансираме между удоволствията и болката, вървим напред и назад и ядем поничките си, докато търсим блясъка край извора.
Но няма проблем. Такъв е животът. Все пак е по-добра алтернатива от смъртта.
— Е — казва Тереза развълнувана, — няма ли да я доведете?
Ухилвам се.
— Веднага. Ще се видим вътре.
Всички влизат в къщата. Съвсем скоро към тях ще се присъединят и други. Дъщерята на Кали и внукът й. Бари Франклин. Хора, които са били „докоснати“ от Хуан или просто са искали да вдъхнат надежда на Сара. Хора, които са искали всичко да приключи с Хуан или за да се уверят, че Сара в действителност не е „Разрушен живот“.
Отивам до съседната къща и почуквам на вратата. Миг по-късно тя се отваря. Джейми Овърман ме кани вътре. Съпругът й застава до нея.
— Благодаря ви, че правите това — казвам им. — И не само за него. Благодаря ви за всичко.