Тръгвам назад в права линия. Не отделям очи от нейните и я приканвам да стори същото. Спирам, когато стигам прага на вратата.
— Ела, скъпа. Аз съм точно тук. Ела при мен.
Колебае се, но накрая слиза от перваза на прозореца. Направо се излива от него като вода. Продължава да държи пистолета, насочен в главата си. Очите й не се отделят от моите, докато върви към мен. Не се отместват към леглото, нито веднъж.
Добре — мисля си. — Няма нищо по-добро от една такава касапница, която да те накара да си пръснеш мозъка.
Сара е висока около метър и шестдесет. Въпреки шока движенията й са грациозни и прецизни. Направо се носи.
Изглежда малка в компанията на труповете. Босите й крака са целите в кръв — факт, който не забелязва или просто не й пука.
Отстъпвам назад, за да й направя място да мине през вратата. Тя се промъква бавно покрай мен, като не отделя очи от ръцете ми. Прилича на подозрително зомби.
— Ще се пресегна и ще затворя вратата, става ли, скъпа?
Тя кима. Не ми пука — гласи този жест. — Въобще не ми пука дали ще живея, ще умра или нещо друго.
Затварям вратата и си позволявам да изпитам моментно облекчение. Избърсвам потта от челото си с трепереща ръка.
Поемам си дълбоко въздух и се обръщам към Сара. Да видим дали ще успея да я накарам да ми даде пистолета.
— Знаеш ли какво? Смятам да поседна.
Разполагам се така, че вратите на спалнята да останат зад гърба ми. Не отделям очи от нея. Тук съм, виждам те, цялото ми внимание е твое, казвам й по този начин.
— Малко е трудно да разговаряме, докато ти си там горе, а аз тук долу — отбелязвам и присвивам очи. Посочвам мястото пред мен. — Защо не поседнеш? — Разглеждам внимателно лицето й. — Изглеждаш изморена, скъпа.
Тя отново килва глава на една страна. Потупвам килима пред мен.
— Ела, Сара. Само двете сме. Никой няма да влезе, докато не им кажа да го направят. Никой няма да те нарани, докато съм тук. Искала си да ме видиш. — Потупвам отново килима пред мен, без да отделям поглед от нея. — Седни и се успокой. Сега ще млъкна и ще почакам, докато си готова да ми кажеш онова, за което ме извика.
Сара отстъпва назад и сяда на пода. Движи се със същата грациозност, която наподобява изливане на вода. Питам се дали не е танцьорка или гимнастичка.
Дарявам я с успокоителна усмивка.
— Браво, скъпа. Много добре.
Очите й не се отделят от моите. Пистолетът продължава да е залепен за дясното й слепоочие.
Докато обмислям следващия си ход, си припомням един от ключовите уроци по преговори, който инструкторът ни беше изнесъл:
— Трябва да се научите да контролирате желанието си да говорите и да не говорите — казваше той. — Когато си имате работа с някой, който не иска да говори, и не знаете какво да направите — или казано с други думи, не знаете достатъчно за този човек, — трябва да млъкнете. Инстинктът ви ще ви кара да нарушите тишината. Не му се поддавайте. Ще се чувствате като пред звънящ телефон — ще ви побърква, но рано или късно просто ще спре да звъни. Същото е и тук. Почакайте и те сами ще нарушат тишината.
Физиономията ми е спокойна, а очите ми не се отделят от нейните. Не продумвам.
Лицето на Сара е олицетворение на безжизнеността, на липсата на движение. Прилича на восъчна фигура. Ъгълчетата на устата й дори не потреперват. Имам чувството, че стоя пред манекен, който мига.
Сините й очи са „най-живата“ част от нея, но дори те изглеждат някак си стъклени и нереални.
Разглеждам кръвта по нея.
Петното от дясната страна на лицето й прилича на колекция от потекли настрани сълзи. Удължени са, сякаш всяка сълза се е ударила в кожата й със сила и се е удължила от инерцията.
Може би е изпръскана? От потопени в кръв пръсти?
Нощницата й е истинска каша. Предната част е подгизнала. Виждам петна по коленете й.
Сякаш е коленичила. Може би се е опитвала да съживи някоя от жертвите?
Потокът на мисълта ми дерайлира, когато Сара премига, въздиша и поглежда настрани.
— Ти наистина ли си Смоуки Барет? — пита ме тя. Гласът й е изморен, изпълнен с поражение и съмнение.
Приятно и някак си нереално е да я чуя да говори. Гласът й е мрачен и унил, нехарактерен за възрастта й, намек за жената, в която ще се превърне.