— Да — отвръщам и посочвам белезите си. — Няма как да фалшифицирам тези.
Сара продължава да държи пистолета, насочен в главата си, но когато поглежда белезите ми, безжизнеността на лицето й е заменена от тъга.
— Съжалявам — отвръща тя. — За онова, което ти се е случило. Четох за него. То ме разплака.
— Благодаря ти.
Бъди търпелива с нея. Не я притискай.
Сара свежда поглед. Въздиша. Отново вдига поглед към мен.
— Знам какво е — казва тя.
— Кое, скъпа? — питам я с нежен глас. — Кое знаеш какво е?
Виждам как в очите й се надига болка, като две луни, които са напълнени с кръв.
— Знам какво е да изгубиш всичко, което обичаш — отвръща тя. Гласът й е пресипнал, почти шепот. — Губя всичко, откакто станах на шест.
— Затова ли си искала да ме видиш? За да ми разкажеш какво се е случило тогава?
— Когато навърших шест — продължава момичето, сякаш не съм казала нищо, — той започна всичко, като уби майка ми и баща ми.
— Кой е „той“, Сара?
Тя ме поглежда настойчиво, а в очите й проблясва нещо за миг.
Какво беше това? — питам се. — Болка? Гняв?
Определено беше нещо огромно, няма съмнение. Не беше нещо дребно, което просто е изплувало на повърхността, преди да се потопи отново в дълбоки води, беше нещо гигантско.
— Той — отвърна Сара с равен глас — е Странника. Той е онзи, който уби родителите ми. Той убива всичко, което обичам. Той е… художник. — Тонът, с който изрича последната дума, е по-подходящ за „насилник на деца“ или „скапано лайно“. Отвращението й е силно, чисто и явно.
— Странника ли направи това, Сара? Той беше ли тук, в тази къща?
Тъгата и страхът й са пометени от цинизъм, който ме разтърсва. Той е прекалено ужасен и тежък за това шестнадесетгодишно момиче. Ако мрачният й глас принадлежеше на двадесет и пет годишна жена, то изражението й беше по-характерно за стара колкото света вещица.
— Не ми говори така! — провиква се момичето с писклив и презрителен глас. — Знам, че ме изслушваш само защото… — размахва пистолета —.държа това. Въобще не ми вярваш!
Какво се случи току-що?
Въздухът помежду ни като че ли се наелектризира.
Губиш я, осъзнавам аз. Обзема ме страх.
Направи нещо!
Вторачвам се в изпълнените й с омраза очи. Помня какво ми каза Алън.
Не лъжи — мисля, че бяха точните му думи. — Казвай истината. Само истината. Тя ще надуши лъжата от хиляда километра и играта ще приключи на мига.
Думите направо се изливат от устата ми:
— Ще ти кажа за какво ми пука, Сара — започвам със сериозен глас. — Пука ми за теб. Знам, че не си отговорна за случилото се тук. Знам, че си на крачка от самоубийството. Знам, че си ме повикала, защото вероятно смяташ, че има нещо, което мога да ти дам или да ти кажа — нещо, което да те накара да не си пръснеш мозъка. — Навеждам се напред. — Скъпа, не знам достатъчно, за да ти говоря празни приказки. Просто се опитвам да разбера. Помогни ми да разбера. Моля те. Ти сама ме повика. Защо? Защо ме повика, Сара? — Иска ми се да я хвана и да я разтърся здраво. Вместо това й се моля. — Моля те, кажи ми.
Не умирай — мисля си. — Не тук, не по този начин.
— Моля те, Сара. Говори с мен. Накарай ме да разбера.
Думите ми сработват: гневът напуска погледа й. Пръстът на спусъка се отпуска. Тя се извръща настрани.
Благодаря на Бога, мисля си и се опитвам да изгоня истерията, която ме води до паника.
Сара ме поглежда отново и виждам, че гневът й е заменен от силна болка.
— Ти си последната ми надежда — отвръща с тих и празен глас тя.
— Слушам те, Сара — приканвам я да говори. — Разкажи ми. Последната ти надежда за какво?
— Последната надежда… — момичето въздиша и думите като че ли засядат в гърлото й —…да намеря някого, който да повярва, че не съм просто лош късмет. Който да ми повярва, че Странника е истински.
Опулвам се насреща й.
— Да ти повярва? — учудвам се аз. Размахвам палец назад към спалнята и онова, което е вътре. — Сара… знам, че тук се е случило нещо, с което нямаш нищо общо. Готова съм да изслушам всичко, което имаш да ми кажеш.
Мисля, че я хващам неподготвена, тъй като отговорът ми е непринуден и изглеждам искрено изумена от идеята да не я взема на сериозно. В очите й просветва надежда, която се бори с неприятния цинизъм. Лицето й се изкривява, както и устата й. Прилича на риба, която се дави на сухо.