Лолър се приближи още малко до двамата хрилести и им сигнализира:
„Аз съм Лолър докторът“.
Хрилестите разговаряха, като притискаха ръце към страните си и изтласкваха въздух от хриловидните цепки на гърдите си — в резултат се чуваше странен тътнещ звук, като от орган. Хората така и не се бяха научили да имитират тези звуци, за да могат да бъдат разбирани от хрилестите, нито последните проявяваха някакъв интерес да научат човешкия език. Може би им се струваше също толкова труден за овладяване, колкото техният за хората. Но все пак се налагаше да общуват по някакъв начин и с течение на времето бе създаден езикът на жестовете. Хрилестите говореха на хрили, а хората им отвръщаха със знаци.
Този, който заговори сега, бе същият, който бе изсумтял по-рано, и в тона му се долавяше нескрита враждебност. Той вдигна два пръста в знак, който според познанията на Лолър изразяваше яд. Не, не беше яд, а нещо повече — гняв. Хрилестите бяха разярени от нещо.
„Какво пък значи това? — запита се Лолър. — Какво може да съм направил?“
Нямаше никакво съмнение в крайната възбуда на хрилестия. Той размахваше крайник, сякаш повтаряше отново и отново: „Махай се, върви си, разкарай си задника веднага!“
Объркан и смутен, Лолър отвърна с едно кратко: „Не исках да ви се натрапвам. Дойдох да преговаряме“.
Отново сумтенето, по-високо и по-дълбоко. То достигна до пода и Лолър долови вибрациите през подметките си.
Случвало се бе хрилестите да убиват хора, ядосали ги по един или друг начин, дори и такива, които не го бяха правили — те притежаваха необяснима и тревожна склонност към проява на крайно насилие. Постъпки, които не изглеждаха преднамерени — нищо повече от раздразнено замахване с крайник, бърз и отсечен удар, безразсъдно стъпкване. Тези огромни и силни същества вероятно нямаха понятие колко крехко може да е човешкото тяло.
Вторият хрилест, беше още по-едър, пристъпи към Лолър, издиша рязко и шумно и го огледа с някак разсеяна враждебност.
Лолър направи знак за изненада и объркване. После отново знака за приятелство. Накрая повтори желанието си да разговарят.
Очите на първия хрилест пламтяха от недвусмислен гняв.
„Върви си. Махай се. Изчезвай“.
Никакво място за съмнение. Безсмислено бе да се опитва да продължи общуването. Очевидно те не желаеха да се навърта около електростанцията.
„Е, какво пък — помисли си той. — Щом така искате“.
И все пак никога досега хрилестите не го бяха прогонвали толкова грубо. Да се опитва да им припомни кой е баща му и какво е сторил за тях точно сега щеше да е пълна идиотщина. Едно замахване на перковидната ръка и щеше да се озове насред залива с прекършен гръбнак.
Той отстъпи заднешком, без да ги изпуска от поглед, готов да скочи във водата при първия признак на заплаха.
Но хрилестите останаха на място, втренчили в него пламнали от гняв очи. И веднага щом Лолър излезе на главната алея, се обърнаха и се прибраха под навеса.
Толкова по въпроса за неговата мисия в живота.
Безцеремонното им поведение го нарани дълбоко. Известно време той остана при огражденията на залива в очакване напрежението постепенно да се уталожи. Сега вече виждаше съвсем ясно, че величественият му план за нов етап във взаимоотношенията между хората и хидраните е бил най-малкото романтична глупост. Обидата от случилото се преди малко прогони набързо и последните остатъци от него. Какво пък. По-добре да се прибере във ваарга и да почака утрото.
— Лолър? — обади се гъгнещ бас зад гърба му.
Стреснат и изненадан, Лолър се извърна рязко, с разтуптяно сърце. Примижа в сивкавия мрак. Едва успя да различи ниска набита човешка фигура с дълга до раменете коса, застанала на десетина метра от него.