След тях слязоха Оньос Фелк и Лиз Никлаус. После дойде ред на Неяна и Съндайра, накрая на Пиля и Гаркид.
— Проклетото нещо расте по-бързо, отколкото го подкастряме — оплака се ядно Делагард.
Но въпреки това имаше известен напредък. Вече липсваха доста парчета от престилката. На някои места бе почистена до подлежащия слой от морски пръсти.
Отново дойде ред на Делагард и Кинверсон. Те се захванаха за работа с неистова енергия. Когато се качиха на борда, и двамата изглеждаха изтощени до смърт, но лицата им сияеха доволно.
— Хайде, докторе — подкани го Мартело. — Наш ред е.
Мартело, изглежда, бе решил да надмине дори Кинверсон. Докато Лолър въртеше с ритмични движения педалите, той се нахвърли върху растението сякаш беше някакъв древен отмъстителен бог. Тряс! Тряс! Тряс! Вдигаше стъргалото над главата си и го стоварваше с две ръце, забиваше го надълбоко. Тряс! Тряс! Огромни парчета от престилката се чупеха и падаха във водата. Тряс! Всеки удар бе по-силен от предишния. Лолър с мъка задържаше лодката в хоризонтално положение. Тряс! Тряс!
И тогава Мартело се изправи повече, отколкото когато и да било, и стовари стъргалото с ужасяваща сила. Успя да откърши гигантски къс и да очисти огромен участък от корпуса на „Кралицата“. Но парчето, изглежда, се отдели по-лесно, отколкото Мартело бе очаквал, защото той първо изгуби равновесие и после изпусна дръжката. Протегна трескаво ръце към стъргалото, не успя да го улови, полетя след него и цопна във водата.
Без да престава да върти педалите, Лолър се наведе и се опита да му подаде ръка. Мартело беше само на няколко метра от лодката и пляскаше като пощурял. Но или не виждаше протегнатата ръка, или бе твърде изплашен, за да осъзнае какво трябва да направи.
— Плувай към мен! — извика Лолър. — Насам, Лео! Насам!
Мартело продължаваше да пляска и да подскача. Очите му бяха изцъклени от ужас. Изведнъж той замръзна, сякаш бе прободен с нож. След това започна да се тресе конвулсивно.
Кранът вече бе спуснат над водата. Кинверсон бе увиснал на края му.
— По-ниско — нареди той. — Още малко. Така. Наляво. Добре. Добре.
Улови пляскащия Мартело под мишниците и го измъкна, сякаш бе малко дете.
— Твой ред е, докторе — извика Кинверсон.
— Не можеш да ни вдигнеш и двамата!
— Хайде. Насам.
И обгърна с другата си ръка Лолър през кръста.
Кранът се издигна, люшна се над перилата и се спусна към палубата. Лолър се освободи от прегръдката на Кинверсон, олюля се, препъна се и падна на колене. Съндайра стигна първа до него и му помогна да се изправи.
Мартело, с подгизнали дрехи, от които се стичаше вода, лежеше неподвижно на палубата.
— Назад — нареди Лолър и махна на Кинверсон. — Ти също, Гейб.
— Докторе, трябва да изпомпаме водата от дробовете му.
— Не водата ме тревожи. Назад, Гейб. — Лолър се обърна към Съндайра. — Нали знаеш къде си държа чантата с инструментите? Скалпелите и другите неща. Донеси я.
Коленичи до Мартело и разтвори ризата на гърдите му. Поетът дишаше, но не беше в съзнание. Очите му бяха ококорени, изцъклени и незрящи. От време на време устата му се изкривяваше в изплашена болезнена гримаса и цялото му тяло се извиваше, като че ли през него преминаваше силен електрически ток. Сетне се отпускаше отново.
Лолър сложи ръка на корема му и натисна. Почувства движение отдолу — треперене, странно гърчене под дебелата мускулна стена.
Дали там имаше нещо? Със сигурност. Този проклет океан се настаняваше в жертвите си при всяка възможност. Но може би все още не бе късно да му помогнат. Да го почистят, да зашият раната, да не позволяват на заразата да се разпространява.
Върху него легнаха сенки. Всички на борда се бяха скупчили да гледат какво ще стане. Изглеждаха едновременно заинтригувани и изплашени.
— Разкарайте се! — нареди им грубо Лолър. — Гледката няма да е от приятните. И не желая да ми надничате през рамото.
Никой не помръдна.
— Чухте какво каза докторът — обади се Делагард с нисък ръмжащ глас. — Отстъпете назад. Оставете го да си свърши работата.
Съндайра сложи чантата с инструментите на палубата до него.
Лолър отново опипа корема на Мартело. Вътре определено нещо се движеше — потръпваше и се гърчеше. Лицето на Мартело бе зачервено, зениците му — разширени, погледът бе вперен в някакъв друг свят. От порите му изтичаше гореща пот.