Лолър извади скалпела от чантата, клекна, сложи и двете си ръце върху корема на Мартело, непосредствено под диафрагмата, и натисна силно. Мартело издаде приглушен болезнен стон и от устните му потече вода, примесена с лиги, но нищо повече. Лолър опита отново. Никакъв резултат. Усещаше помръдване под пръстите си — спазми и потрепвания.
Още един опит. После обърна Мартело по корем и притисна с всички сили долната част на гръдния кош. Мартело изсумтя. От устата му бликна нова порция лиги. Но това бе всичко.
Лолър пак го обърна по гръб и взе скалпела.
— Това не е за гледане — подметна на най-упоритите зяпачи и прокара една дълга кървава резка диагонално през корема на Мартело. Поетът почти не реагира, само измърмори нещо нечленоразделно. Други неща бяха окупирали сега съзнанието му.
Кожа. Мускули. Острието сякаш само избираше пътя. Лолър отделяше с обиграни движения тъканите една след друга. Вече бе стигнал перитонеума. Беше привикнал в подобни моменти да действа не като хирург, а като скулптор, за който пациентът е само къс дърво или глина, която трябва да оформи. Страданието на друго човешко същество само щеше да попречи да изпълнява по-добре задълженията си.
По-дълбоко. Вече бе преодолял съпротивляващата се коремна стена. На палубата около Мартело се бе образувала локва кръв.
Всеки момент щяха да се покажат червата…
Да. Ето ги…
Някой изпищя. Друг изсумтя от отвращение.
Но не от вида на червата. Нещо друго се надигаше от разпорения корем на Мартело — издължено и блестящо, разгъващо се бавно върху долния си край. Беше дълго десетина сантиметра, сляпо, без оформена глава — гладка хлъзгава лента на неопределена форма на живот. В горния край зееше малко отверстие, като уста, от която се стрелкаше тъничко червено езиче. Дребното лъскаво същество се движеше с невероятна грациозност, поклащаше се в хипнотизиращ танц. Писъците зад гърба на Лолър не стихваха.
Той посече лъскавата гадинка с едно бързо хоризонтално движение на скалпела. Горната част тупна на палубата до Мартело и продължи да се гърчи, после запълзя към Лолър. Кинверсон стовари тежката си обувка отгоре й и я смаза.
— Благодаря — прошепна Лолър.
Но другата половина все още бе вътре. Лолър се помъчи да я извади с върха на скалпела. Съществото, изглежда, дори не бе забелязало, че е разполовено — продължаваше да се поклаща, едновременно зловещо и безгрижно. Лолър разбута хлъзгавите черва и се опита да го достигне. Стори му се, че го мярна в единия ъгъл на кухината и дори успя да го промуши, но имаше още и още. Прицели се и мушна отново. Този път, изглежда, попадна където трябваше. Измъкна навън гърчещите се останки и ги метна на палубата. Кинверсон чакаше на своя пост и ги смачка.
Вече всички се бяха смълчали.
Лолър се зае да затваря раната. Но отново долови вътре гърчене и спря.
Нима имаше още гадинки? Да. Още едничка — може би последната. Всъщност едва ли. Мартело изстена, размърда се, надигна се с неочаквана сила и седна на палубата. Лолър успя да дръпне скалпела навреме, преди да го е пробол. От раната се показа ново змийче, сетне още едно, поклащаха се в познатия зловещ танц; после едното се скри в корема на Мартело, зарови се някъде дълбоко в гръдния кош.
Лолър успя да примами другото, посече го през средата и го измъкна. Зачака онова, което бе изчезнало от полезрението му. Скоро го забеляза да пълзи върху окървавените вътрешности на Мартело. Но пак не беше последното. Под него се виждаха още, цяла виеща се топка, зловещо змийско котило, което си бе устроило пиршество. Колко ли още имаше вътре? Две? Три? Трийсет?
Вдигна глава. Делагард го гледаше втренчено. В очите му се четеше объркване и отвращение.
— Можеш ли да ги изкараш всичките?
— Невъзможно. Тялото му гъмжи от тях. Прояждат го целия. Мога да го нарежа на парченца и пак няма да постигна нищичко.
— Божичко — промърмори Делагард. — Колко още ще изкара така?
— Докато някоя от тях не стигне сърцето, предполагам. Няма да е още дълго.
— Как мислиш, той усеща ли нещо?
— Надявам се, че не — отвърна Лолър.
Агонията продължи още пет минути. Лолър никога не си бе давал сметка, че пет минути може да са толкова дълги. От време на време, когато се засегнеше някой нерв, Мартело подскачаше и започваше да се гърчи, веднъж дори изглеждаше, сякаш ще се изправи на палубата. Но накрая издаде тих стон, отпусна се и светлината в очите му изгасна.