Делагард се изкиска.
— Ето я моята конкуренция. Ако мога да изтребя тези чудовища, аз ще снабдявам хрилестите.
— И с какво очакваш да ти плащат?
— Със същото, с което ми плащат за нещата, които им продавам — отвърна Делагард с нескрито презрение. — С полезни елементи. Кадмий, кобалт, мед, калай, арсен, йод, все неща, дето се вадят от проклетия океан. Но в много по-големи количества от жалките подаяния, които ни отпускат сега, или от това, което можем да извличаме сами. Ако успеем по някакъв начин да махнем устите от картинката и същевременно да доставяме на хрилестите същата стока, в замяна ще ми предоставят всичко, което поискам. Привлекателна сделка, казвам ти. Само след пет години ще разчитат на мен за всичките си хранителни доставки. Ще направя цяло състояние.
— Мислех, че вече си го направил. Колко още ти трябва?
— Ти просто не ме разбираш, нали?
— Май не — призна Лолър. — Аз съм само лекар, не съм бизнесмен. Къде е този твой пациент?
— Спокойно, спокойно. Вече сме близо, докторе.
Кеят на Джоли беше като пръст от прогнили водораслови стебла, щръкнал на трийсетина метра навътре отвъд морската стена, в далечния край на корабостроителницата. Макар да бе износен и продънен, напукан от вълните и прояден от дървояди и червеи, все още бе сравнително запазен — достопочтен паметник на една отминала епоха. Бе построен от смахнат стар моряк, отдавна преселил се в отвъдното, чудновата реликва на един нещастник, вярващ в утопията, че ще може да обиколи сам целия свят — дори през Пустото море, където никой, който е с всичкия си, не би отишъл, дори до границите на самото Лице над водата, необятния забранен остров много-много далече, великата планетарна загадка, която, изглежда, дори хрилестите не смееха да доближат. Лолър бе седял много пъти тук като дете, заслушан в налудничавите приказки на стареца, в трескавите му, объркани и същевременно завладяващи разкази за невероятните му приключения. Но това беше преди Делагард да вдигне тук своята корабостроителница. По някаква причина той бе оставил кея непокътнат. Сигурно и той навремето е обичал да слуша разказите на стария моряк, помисли Лолър.
Един от рибарските коракли1 на Делагард бе вързан за кея и подскачаше леко на вълните. Близо до него имаше колиба. Изглеждаше достатъчно стара, за да е дом на лудия моряк, но не беше. Делагард спря пред нея, втренчи навъсен поглед в очите на Лолър и натърти:
— Докторе, нали разбираш, че това, което ще видиш вътре, трябва да бъде запазено в тайна?
— Нид, спести ми мелодрамата.
— Говоря сериозно. Обещай ми, че няма да се разприказваш. Защото не е заложен само моят задник. Може да пострадаме всички.
— Ако не ми вярваш, намери си друг лекар. Само че ще ти е доста трудничко в околностите.
Делагард го изгледа навъсено. След това неочаквано се засмя.
— Е, добре. Заповядай.
И побутна вратата на колибата.
Вътре цареше непрогледен мрак и беше много влажно. Лолър подуши характерната миризма на море, силна и тежка, сякаш Делагард бе съхранил вътре частица от него, и на нещо друго — възкисело, дори лютиво, което не му беше познато. Освен това дочу тихи шумове — сумтене, дращене и чегъртане. Делагард ровичкаше зад вратата. След миг драсна клечка и Лолър видя, че държи свитък от изсушени водорасли, завързани в единия край така, че да оформят факла. Мъждива димна светлина озари вътрешността на колибата.
— Ето ги — рече Делагард.
В средата на помещението имаше правоъгълен басейн със стени от гъсто сплетени клони, дълъг около три метра и широк два. Лолър пристъпи към него и надникна. В басейна лежаха три лъскави морски бозайника, познати като гмурци, наредени плътно един до друг като риби в консерва. Яките им перки бяха огънати под неестествени ъгли, а главите им, щръкнали над водата — отметнати назад в признак на неистови терзания. Странният кисел мирис, който бе усетил, идваше от тях. Сега вече не му се струваше толкова неприятен. Гмурецът вляво изсумтя — звук, който говореше за нетърпими болки.