Върнаха се до зоната отвъд прибоя, където морето бе спокойно и плитко, обагрено в различни цветове, които извираха от сияещия пясък. Тук вече хвърлиха котва — за втори път от началото на плаването.
По-късно Лолър намери Делагард до перилата, загледан в далечината.
— Е, Нид, какво мислиш сега за твоя рай? Твоята земя на изобилието, на меда и млякото?
— Ще намерим начин да слезем. Навярно сме я доближили от неподходящата страна.
— Наистина ли възнамеряваш да слезеш на този бряг?
Делагард се обърна и го погледна. Кръвясалите му очи изглеждаха мъртвешки, напълно лишени от живот. Но когато заговори, гласът му бе все така твърд:
— Нищо от това, което видях досега, не ме кара да променя намеренията си, докторе. Това е мястото, което исках да посетя. Щом Джоли е успял да слезе на брега, ще го направим и ние.
Лолър не отговори. Каквото и да кажеше, само щеше да ядоса Делагард.
Но неочаквано капитанът се разсмя, пристъпи напред и го потупа по рамото.
— Ей, докторе, махни тази тъжна физиономия! Разбира се, че мястото изглежда странно. Защо инак хрилестите ще го избягват? Това обаче не означава, че трябва да се страхуваме. Защото това, което виждаме, са само визуални ефекти. Външна украса, докторе, опаковката на стоката. Тези неща нямат никакво значение. Изобщо.
— Радвам се, че си толкова уверен.
— Да. Уверен съм. И ти не губи вяра, докторе. Почти стигнахме. Щом сме тук, няма как да не изминем останалата част от пътя. Няма от какво да се безпокоиш. — Ухили се отново. — Ей, отпусни се де. Снощи намерих малко от скритото бренди на Госпо. Защо не слезеш в каютата ми след час? Поканих и другите. Ще си направим забава. Трябва да отпразнуваме пристигането.
Лолър пристигна последен. Озарени от трепкащи свещи, всички се бяха подредили около Делагард — Съндайра отляво, до нея Кинверсон, после Неяна, Пиля, Гаркид, Куилан, Тарп, Фелк и Лиз от другата му страна. Всеки държеше чаша бренди. На масата имаше празно шише и две неначенати. Делагард стоеше прав, опрял гръб на дървената стена и навел глава — поза едновременно смирена и агресивна. Изглеждаше като обладан от духове. Очите му сияеха ярко, почти трескаво. Лицето му бе зачервено и лъщеше от пот. Лолър си помисли, че изглежда като човек, който е на ръба на криза — вътрешно изригване, ужасно избухване, освобождаване на натрупани емоции, държани твърде дълго под похлупак.
— Почерпи се, докторе — покани го той.
— Благодаря. Няма да откажа. Смятах, че сме приключили запасите.
— Аз също — отвърна Делагард. — Но съм грешал. — Наля една чаша догоре и я побутна към Лолър. — Разбрах, че си си спомнил разказа на Джоли за подводния град.
Лолър сръбна от брендито и почака, докато усети първия ефект.
— Как се досети?
— Съндайра ми каза. Разказал си й за него.
— Вчера по някое време без никаква причина изникна в мислите ми. Не се бях сещал за това от години. Най-хубавата история на Джоли, а я бях забравил.
— Но не и аз — засмя се Делагард. — Тъкмо я разказвах на останалите, докато чакахме да се появиш. Как мислиш, докторе? Дали Джоли беше просто побъркан старец?
— С историята за подводния град ли? Как мога да знам?
— Гравитационен тунел, нали така го нарече? Космически технологии, постижения на свръххрилестите. — Делагард завъртя пръст около чашата си. — Тази част винаги ми е била любима, също както и на теб. Как преди половин милион години хрилестите решили да се преселят под океана. Тогава на планетата все още имало малко останали континенти. Големи острови, които те разрушили и използвали материала, за да построят подводен град в другия край на техния гравитационен тунел. И когато приключили, се преместили долу и хлопнали вратата след себе си.
— Нима вярваш на всичко това? — попита Лолър.
— А, не съвсем. Звучи доста налудничаво. Но историята си я бива, нали, докторе? Напреднала раса на хрилести, която обитава дълбините и командва планетата. Изоставили своите по-глупави братовчеди да се скитат с плаващи острови по повърхността, селяци, които живеят заради едната прехрана и нищо повече. И всички животински форми на Хидрос, островните хрилести, устите, платформите, гмурците и крилатите вещици, чак до мидите и раците, са заплетени в огромна екологична мрежа, чиято едничка цел е да удовлетворява нуждите на тези, които обитават подводния град. Островните хрилести вярват, че когато умрат, ще дойдат да живеят тук, на Лицето. Питай Съндайра, ако не ми вярваш. Сигурно се надяват, че ще ги допуснат долу, в скрития град. Може би гмурците също вярват в това. Че и раците.