— Защо?
— Ти знаеш защо.
Лолър замълча.
— Аха — рече след малко. — Как можах да забравя? Ангелите. Раят. Нали ти беше главният вдъхновител на Делагард да дойдем тук — по твои лични причини, които нямат нищо общо с нас. — Махна с ръка към феерията от поклащащи се растения, с които бе обрасъл брегът на Лицето. — Все още ли твърдиш, че там някъде има ангели? Че това е земя на богове?
— В известен смисъл — да.
— И се надяваш да изкопчиш от тях опрощение на греховете?
— Да.
— От тези неща там? Светлината и шумотевицата?
— Да.
— Ти си по-луд и от Делагард.
— Зная защо мислиш така — рече свещеникът.
Лолър се разсмя огорчено.
— Представям си как крачиш до него, когато се спускате в този подводен град на свръххрилести. Той е въоръжен с харпун, а ти носиш кръст и двамата пеете химни, но на различни гласове. Хрилестите излизат и коленичат и ти ги покръстваш един по един, а след това им обясняваш, че Делагард е новият им цар.
— Моля те, Лолър.
— За какво ме молиш? Искаш да те потупам по рамото и да ти кажа колко съм вдъхновен от идеите ти? А след това да сляза при Делагард и да го уверя, че съм му благодарен за всичко, което е направил за нас? Не, отче, намирам се на кораб, управляван от един безумец, който, не без твоята подкрепа, ни доведе на най-шантавото и опасно място на цялата планета, и искам да се махна веднага оттук, защото това хич не ми се нрави.
— Ако само се съгласиш да видиш какво може да ни предложи Лицето…
— Зная какво може да ни предложи Лицето. Смърт, това ни чака там, отче. Глад, обезводняване и дори по-лошо. Виждаш ли тези светлини, дето блестят? Чуваш ли електрическия пукот? Нима това е мирна, пасторална картина? Така ли си представяш спасението? Чрез смърт?
Куилан го погледна стреснато, дори уплашено.
— Ако не греша — продължи Лолър, — твоята църква заклеймява самоубийството като един от най-тежките грехове?
— Ти си този, който говори за самоубийство, не аз.
— А ти си този, който се готви да го извърши.
— Нищо не разбираш, Лолър. В невежеството си объркваш всичко.
— Така ли? — попита Лолър. — Сигурен ли си?
8.
Късно следобед Делагард нареди да вдигнат котва и отново се отправиха на запад покрай брега на Лицето. Духаше силен и горещ вятър, сякаш островът се опитваше да ги подпали.
— Вал? — повика го Съндайра. Беше се покатерила по въжената стълба и оправяше нещо на една рея.
Той вдигна глава към нея.
— Къде попаднахме, Вал? Какво ще стане с нас? — Въпреки горещината тя потрепери. Погледът й се стрелкаше непрестанно към острова. — Изглежда, моята идея за ядрен инцидент и разрушение е погрешна. И въпреки това е доста страшничко.
— Така е.
— Но ме привлича, Вал. Все още искам да разбера какво има оттатък.
— Каквото и да е, е лошо — отвърна Лолър. — И оттук се вижда.
— Толкова е лесно да обърнем кораба право към брега. Сега сме само с теб, Вал, нека го направим…
— Не.
— Защо не? — Въпросът й не прозвуча убедително. Изглеждаше неспокойна като самия остров. Ръцете й трепереха толкова силно, че неволно изпусна дървения чук, с който работеше. Лолър го улови във въздуха и й го подаде. — Как мислиш, какво ще стане, ако се приближим към брега? Ако се покатерим върху Лицето?
— Нека някой друг разбере. Да отиде Гейб, щом е толкова храбър. Или отец Куилан. Или пък Делагард. Той е организаторът на пикника — нека пръв слезе на брега. Аз ще остана тук, за да видя какво ще се случи.
— Сигурно си прав. И все пак…
— Изкушена си, нали?
— Да.
— Островът те привлича. Мен също. Сякаш някакъв глас в мен нашепва: „Иди там, върви да видиш какво има, да се огледаш. Нищо такова няма да видиш по целия свят. Трябва да идеш“. Но това е безумие.
— Да — кимна Съндайра. — Прав си.
И млъкна, съсредоточена върху работата си. След малко се спусна по стълбата. Лолър я погали нежно по голото рамо. Тя въздъхна едва чуто и се притисна към него и двамата се загледаха в разноцветното море, в огромното залязващо слънце и в блестящата мъгла, която бавно се издигаше над острова.
— Вал, мога ли нощес да остана в твоята каюта?
Досега не бе оставала при него. Двамата просто не се побираха един до друг на тясната койка.
— Разбира се.
— Обичам те, Вал.
Той прокара пръсти по добре оформените мускули на раменете й и достигна основата на тила. Изпитваше силно влечение към нея, повече от всякога, сякаш бяха две половини на изкуствено разделен организъм, а не странници, събрани от съдбата за причудливо пътешествие до изпълнено с опасности място. Дали страхът от неизвестното ги тласкаше един към друг? Или — Боже опази — това, че бяха сами насред океана, принудени да съжителстват на малкия кораб?