— Писаро — подхвърли Лолър. — Кортес. Те щяха да слязат на брега, вместо да си подвият опашката и да побегнат.
— Не ми се подигравай, докторе — скастри го Делагард. — Опитвам се да ти обясня как стоят нещата.
— Вече се опита, с твоите Писаро и Кортес.
Делагард отвори очи. Бяха страшни — ярки като въглени, присвити от болка. Той повдигна ъгълчето на устата си в мъчителен опит да се усмихне.
— По-кротко, докторе. Бях пиян.
— Зная.
— А знаеш ли коя ми беше грешката? Че повярвах на собствените си глупости. На бръщолевенето на Джоли. И на дрънканиците на отец Куилан. Отчето ме натъпка с тия истории за божествени сили, върху които ще мога да сложа ръка, стъпя ли на Лицето. И ето ни тук. Където ще останем. Да почиваме в мир. Цяла нощ се блещих към брега и се питах: Как ще построя там космодрум? С какво? Как може да оцелееш в този хаос и половин ден, без да обезумееш напълно? Какво ще ядем? Ще можем ли да дишаме въздуха? Нищо чудно, че хрилестите не желаят да дойдат тук. Това окаяно място е неподходящо за обитаване. Изведнъж проумях всичко това и едва не се разсмях на собствената си глупост. Но няма нищо смешно, докторе. Цялото това пътуване е чисто безумие, нали?
Делагард се люшкаше напред-назад. Лолър едва сега разбра, че е пиян. Навярно разполагаше с тайни запази от бренди някъде на кораба. Сигурно бе пил цяла нощ. Беше толкова пиян, че чак изглеждаше трезвен.
— Трябва да си легнеш. Ще ти дам успокоително.
— Майната му на твоето успокоително. Това, което искам, е да се съгласиш с мен! Пътешествието ни е безумие. Нали, докторе?
— Нид, знаеш, че мисля точно това.
— И че съм луд също?
— Не зная дали си луд, или не. Виждам само, че си на ръба на нервен срив.
— И какво ако съм луд? — Делагард повдигна вежди. — Все още съм капитан на този кораб. Аз ви забърках в това. Толкова хора умряха заради мен. Не мога да позволя да загинат и останалите. Сега аз нося цялата отговорност за всички ви.
— И какво смяташ да направиш?
— Трябва да подготвим — заговори бавно Делагард, като обмисляше всяка дума, — маршрут, който да ни изведе обратно в обитаемите райони, до остров, на който ще се настаним, пък каквото ще да става. Ще накараме да ни вземат. Вече сме само единайсет — все ще се намери място за нас.
— Напълно се присъединявам към теб.
— Така и предполагах.
— Добре, Нид. Но искам първо да слезеш долу и да си починеш. Сега ние поемаме всичко. Ще вдигнем платната, Фелк ще се оправи с навигацията и до следобед ще сме на стотина километра оттук. Грайвард или друг остров — потегляме право нататък. — Побутна го да слезе от мостика. — Хайде. Преди да си заспал прав.
— Не — поклати глава Делагард. — Казах ти, аз все още съм капитан. Щом ще си вървим оттук, аз ще съм на кормилото.
— Ами добре. Щом искаш.
— Не е въпросът какво искам. А какво трябва да направя. Ето какво ще искам от теб, докторе, преди да потеглим.
— Да чуя.
— Знаеш ли, никога досега не съм се провалял така. През целия си живот. Но тази катастрофа… това бедствие… — Делагард протегна разтреперана ръка и го стисна за рамото. — Докторе, трябва да намеря някакъв начин да живея с това. С този срам. С вината. Ти не мислиш, че съм способен да изпитвам вина, но какво знаеш за мен? Ако по някакво чудо оцелеем след това пътуване, всички на Хидрос ще си шушукат зад гърба ми — ето го човека, който измисли онова безумно пътуване, който погуби шест кораба заедно с екипажите. И така ще е до края на живота ми. Отсега нататък всеки път, когато видя теб, Даг, Фелк или Кинверсон… — Млъкна и присви очи. — Докторе, ти имаш някакво лекарство, което те кара да изпитваш безразличие, нали? Искам да ми дадеш от него. Ще се надрусам до козирката и ще забравя всичко. Защото другият изход е да сложа край на живота си, а това е нещо, което не мога да направя.
— Лекарствата също са форма на самоубийство, Нид.
— Спести ми докторските си нравоучения, ако обичаш.
— Казвам ти го от личен опит. Превръщаш се в жив мъртвец.
— Пак по-добре, отколкото да си мъртъв мъртвец.
— Може би. Само че не мога да ти дам. Привърших запасите, преди да стигнем тук.
Делагард го стисна за ръката.
— Лъжеш!
— Така ли смяташ?
— Зная, че ме лъжеш. Ти не можеш да живееш без твоето лекарство. Вземаш го всеки ден. Да не мислиш, че не зная? Всички бяхме наясно.
— Само че свърши, Нид. Помниш ли предната седмица, когато бях болен? Всъщност се борех със зависимостта си към него. И една капчица не е останала. Ако не вярваш, претършувай склада. Нищичко няма да откриеш.