И се втурна към Съндайра. Но внезапно на пътя му се изпречи Кинверсон и го отхвърли назад с едно движение на огромната си ръка.
— Котвата… — изхриптя Лолър. — Трябва да вдигнем котвата…
— Не. Остави я на място.
Очите на Кинверсон бяха много странни. Сякаш гледаха навътре.
— И ти ли? — попита Лолър.
Някой изпъшка зад него, последва нов плясък. Той се обърна. Делагард стоеше сам до перилата и учудено гледаше празните си ръце. От Куилан нямаше и следа. Лолър го видя във водата — плуваше уверено към брега. Най-сетне беше тръгнал на среща със своя Бог — или каквото го очакваше там.
— Вал! — извика Съндайра.
— Безполезно е — отвърна Лолър. — Всички ще скочат зад борда!
Двама души на брега вървяха към гъстия храсталак — Неяна и Фелк. Куилан излезе зад тях и ги последва. Гаркид и Лиз вече бяха изчезнали.
Лолър преброи тези, които все още бяха на палубата: Кинверсон, Пиля, Тарп, Делагард и Съндайра. Заедно с него ставаха шестима. Тарп прескочи перилата още докато броеше. Значи петима. Само петима от всички, които потеглиха от остров Сорве.
— Какво жалко съществуване водехме — заговори с басов глас Кинверсон. — Мразех всеки отвратителен ден. Как ми се искаше никога да не се бях родил. Не го знаеше, нали? Какво ли знаеш ти? Какво знае който и да било? Защото все си мълчах. Мислехте ме за голям и силен. Но мен също ме болеше, всяка проклета минута на деня! И никой не се досещаше. Никой!
— Гейб! — викна му Съндайра.
— Разкарай ми се от пътя или ще те разкъсам!
Лолър се хвърли и се вкопчи в него. Кинверсон го помете като сламка и с едно движение скочи зад борда.
Четирима.
Но къде беше Пиля? Лолър вдигна глава и я видя да се катери гола по такелажа — по-високо и по-високо. Нима щеше да скочи оттам? Да.
Плясък.
Трима.
— Само ние сме — въздъхна Съндайра, местеше поглед от Делагард към Лолър, който седеше в подножието на фокмачтата, захлупил лицето си с длани. — Навярно защото не ни иска.
— Не — поправи я Лолър. — Защото сме достатъчно силни да му се съпротивляваме.
— Брей, какви сме герои само — промърмори Делагард.
— Ще можем ли тримата да управляваме кораба? — попита тя. — Как мислиш, Вал?
— Бихме могли да опитаме.
— Не говори глупости — изсъска Делагард. — Трима души не могат да управляват такъв кораб.
— Бихме могли да вдигнем част от платната и да се носим по течението — предложи Лолър. — Рано или късно ще стигнем някой обитаем остров. По-добре, отколкото да останем тук. Какво ще кажеш, Нид?
Делагард сви безразлично рамене.
Съндайра гледаше към Лицето.
— Виждаш ли ги? — попита Лолър.
— Не. Но чувам нещо. Чувам и усещам. Струва ми се, че отец Куилан се връща.
Лолър извърна очи към брега.
— Къде е? — Свещеникът не се виждаше никъде. И въпреки това, съвсем недвусмислено, Лолър долавяше присъствието му. Сякаш отец Куилан стоеше до тях на палубата. Поредната хитрост на Лицето сигурно.
— Не — обади се гласът на Куилан. — Не е хитрост. Тук съм.
— Лъжеш. Все още си на острова — отвърна примирено Лолър.
— На острова… но и при вас. Едновременно.
Делагард изпръхтя презрително.
— Кучи син. Защо това нещо не ни остави на мира?
— Защото ви обича — заяви Куилан. — И ви иска. Ние ви искаме. Елате и се присъединете към нас.
Лолър осъзна, че победата им е била временна. Зовът бе останал в душата му — по-слаб, сякаш се бе притаил в очакване на подходящия момент, когато ще ги завари неподготвени. Куилан бе само заблуда — съблазнителна примамка.
— Кой всъщност говори? — попита Лолър. — Отец Куилан или Лицето?
— И двамата. Сега аз съм част от Лицето.
— И все още се възприемаш като отец Куилан, обитаващ съществото, което наричаме Лицето над водата?
— Да. Точно така.
— Как е възможно това?
— Ела и ще видиш — отвърна Куилан. — Ще останеш самият себе си. И същевременно ще бъдеш нещо безкрайно по-голямо.
— Безкрайно?
— Да, безкрайно.
— Имам чувството, че сънувам — обади се Съндайра. — Разговарям с човек, когото не виждам, и той ми отговаря с познат глас. — Изглеждаше съвършено спокойна. Подобно на Делагард и тя бе надживяла страховете си, душевните си вълнения. Вече не зависеше от тях дали Лицето ще ги надвие, или не. — Отче, чуваш ли и мен?
— Разбира се, Съндайра.
— Знаеш ли какво е Лицето? Дали е бог? Можеш ли да ни кажеш?
— Лицето е Хидрос и Хидрос е Лицето — отвърна смиреният глас на свещеника. — Хидрос е огромен колективен ум, общ организъм, разумно същество, което обхваща цялата планета. Този остров, на който излязохме и който наричаме Лицето над водата, е живо същество, мозъкът на планетата. И повече от мозък: той е утроба за всичко, което представлява Хидрос. Всемирната майка-създателка на целия живот на планетата.