— Затова ли обитателите не искат да идват тук? — попита Съндайра. — Защото е светотатство да се върнеш на мястото, откъдето си произлязъл?
— Нещо такова, да.
— И изобилието от разумни форми на живот — поде Лолър, който също бе започвал да схваща картината. — То се дължи на тази всеобща връзка с Лицето, нали? Хрилестите, гмурците, огнерозите и всичко останало? Един огромен конгломерат, свят-мозък.
— Точно така. Един всемирен разум.
Лолър кимна. Затвори очи и се опита да си представи какво е да си част от това същество. Свят с един-единствен огромен часовников механизъм, който тиктака и тиктака и всички живи същества следват зададения ритъм.
Куилан вече беше част от него. Гаркид също. Лиз, Пиля, Неяна, Тарп, Фелк, дори бедният нещастен Кинверсон. Погълнати от божествената природа. Изгубени сред необятността на свръхразума.
Без да вдига глава, потънал в мрачни мисли и настроения, Делагард неочаквано заговори:
— Отец Куилан? Искам да те попитам нещо. Как стои въпросът с подводния град? Той съществува ли?
— Това е само мит — отвърна гласът на невидимия Куилан. — Приказка за деца.
— О! — въздъхна огорчено Делагард. — Така значи.
— Или по-точно метафора. Твоят моряк-скитник е схванал само частица от общата идея. На Хидрос градът е навсякъде — под водата, върху нея, на повърхността. Цялата планета е град и всяко живо същество — негов жител.
Делагард най-сетне намери сили да вдигне глава. Лицето му беше измъчено и изтощено.
Куилан продължи:
— Тукашните същества открай време са обитавали моретата. Под вещото ръководство и напътствие на Лицето. В началото са били изцяло водни, а след това Лицето ги е научило да строят острови, за да се подготвят за онова далечно бъдеще, в което от дълбините ще се издигне суша. Но няма никакъв таен подземен град. Хидрос винаги е бил воден свят. И всички негови обитатели са свързани хармонично чрез силата на Лицето.
— Всички освен нас — посочи Съндайра.
— Всички освен шепата бежанци от света на хората, достигнали по неведоми пътища до този свят — потвърди Куилан. — Изгнаниците. Които, заради невежеството си, продължават да са изгнаници и тук. Дори упорстват в това. Чуждоземци, предпочели да странят от хармонията на Хидрос.
— Защото нямат място в тази всеобща хармония — обади се Лолър.
— Не е така. Това не е вярно. Хидрос приема всички.
— Но само на неговите условия.
— Ни най-малко — възрази Куилан.
— А след като престанеш да бъдеш самият себе си? — посочи Лолър. — Когато станеш част от този колективен разум…
Намръщи се озадачено. Нещо се беше променило. Цареше тишина, аурата, обгърнала ги като покривало по време на разговора с Куилан, бе изчезнала.
— Струва ми се, че той вече не е тук — каза Съндайра.
— Да — потвърди Лолър. — Лицето го призова. То се отдръпна от нас.
— Странно е да се почувстваш отново сам.
— Аз се чувствам много добре. Сега сме само тримата и всеки си е в главата. Никой не ни говори от небето. Защото рано или късно Лицето ще ни заговори отново. И пак ще трябва да му се съпротивляваме. Не бива да му позволим да ни погълне. Ние сме хора, не можем да станем част от един чуждоземен свят. Не това е смисълът на нашия живот.
— Усетихте ли колко е щастлив? — попита Делагард с тих, мечтателен глас.
— Така ли мислиш? — попита Лолър.
— Сигурен съм. Винаги е бил малко странен, тъжен и отнесен. Все търсеше своя бог. Е, вече го намери. Най-сетне отиде при него.
Лолър го погледна учудено.
— Нид, не знаех, че вярваш в бог. Да не би да мислиш, че Лицето е Всевишният?
— Куилан смята така. И е щастлив. За първи път в живота си.
— Нид, Куилан е мъртъв. Този, който ни говори, не е отчето.
— Гласът му е като на Куилан. Има и още някой, но Куилан също присъства.
— Щом искаш да мислиш така.
— Искам. — Делагард се изправи и се олюля замаян. — Отивам при тях.
Лолър го погледна стреснато.
— И ти ли?
— И аз. Не се опитвай да ме спреш. Ще те убия, ако опиташ. Помниш ли какво ми направи Лиз, когато я улових? Не можем да бъдем спрени, докторе.
Лолър продължаваше да се блещи в него. „Ама той говори съвсем сериозно“, мина му през ума. Дали това бе Делагард, когото познаваше? Навярно. Делагард винаги правеше това, което е добро за него, независимо от последствията за околните.
Какво пък, негова воля. Да върви по дяволите.
— Да те спирам? — попита Лолър. — И през ум не ми минава. Отивай, Нид. Върви, щом смяташ, че ще си щастлив там. Едва ли може да има някакво значение вече.