Делагард се усмихна.
— За тебе може би няма. Но за мен е огромно. Уморен съм до смърт, докторе. Имах толкова мечти… Опитвах едно нещо, друго и в началото се получаваше, но след това дойдох тук и всичко пропадна. Провалих се. Какво пък, майната му. Искам да си почина.
— Имаш предвид, да се самоубиеш?
— Ти може да си мислиш така, но не и аз. Никога няма да го направя. Уморих се да бъда капитан на този кораб. Уморих се да казвам на хората какво трябва да правят, когато те виждат, че аз самият не зная какво трябва да се направи. Стига ми, докторе. Отивам оттатък. — Очите му засияха от новооткрита енергия. — Може би точно заради това съм дошъл тук, само че го осъзнах чак сега. Може би Лицето е пратило Джоли, за да ни доведе при него — само че трябваше да минат четирийсет години и стигнахме едва шепа хора. — Изглеждаше почти развеселен. — Сбогом, докторе. Сбогом, Съндайра. Радвам се, че ви познавах. Идвайте ми на гости понякога. Те го изпратиха с погледи.
— Ето, че сме само двама, малката ми — въздъхна Лолър.
Разсмяха се. Какво друго им оставаше, освен да се смеят?
Нощта се спусна: ярка нощ, с комети и всякакви чудеса, с блестящи светлини във всякакви искрящи цветове. Лолър и Съндайра стояха на палубата, загледани в настъпващия мрак, опрели гърбове на фокмачтата. Говореха съвсем малко, напълно изстискани след събитията от изминалия ден.
В небето над тях избухна многоцветна заря. „Празник за новозавладените територии“, помисли Лолър. Навярно лицата на доскорошните му другари продължаваха да ги гледат отгоре. Ето това ярко сияние в синьо — не беше ли Делагард? А топлият кехлибарен облак — Куилан? Дали червеният огнен стълб не принадлежеше на Кинверсон, а златистите фойерверки — на Пиля Браун? И Фелк… Тарп… Неяна… Лиз… Гаркид…
Имаше чувството, че са съвсем наблизо, всичките и всеки поотделно. Небето пламтеше в ярки цветове. Но когато напрегна слух, не можа да чуе гласовете им. Различаваше само горещата хармония на неопределени звуци.
На тъмния хоризонт продължаваше трескавата активност на островния бряг — там непрестанно нещо израстваше, цъфтеше, извиваше се, въздигаше се към тъмната синева на небето и пращаше нагоре потоци от сияеща енергия. Там никога не настъпваше покой. Лолър и Съндайра останаха да гледат още малко приказното представление, но по някое време той се надигна и я попита:
— Гладна ли си?
— Никак.
— Аз също. Да вървим да поспим, а?
— Ами да. Добре.
Протегна му ръка и той й помогна да се изправи. Постояха още малко до перилата, загледани към острова.
— Усещаш ли да те привлича? — попита тя.
— Да. То винаги е в мен — сякаш чака удобния момент. Чака да ме завари неподготвен.
— И при мен е така. Не е тъй силно както преди, но съм сигурна, че това е само малка хитрина. Непрестанно трябва да съм нащрек.
— Чудя се защо само ние двамата успяхме да му устоим — рече Лолър. — Дали сме по-силни от другите, по-здравомислещи, или сме привикнали по-добре със себе си? Или така сме свикнали да се чувстваме отчуждени от обществото, че не можем да си позволим да се обвържем с един групов разум?
— Вал, наистина ли се чувстваше отчужден, докато живееше на Сорве?
Той се замисли.
— Може би „отчужден“ е твърде силна дума. Бях част от колонията и чувствах, че съм приет добре там. Но не като другите. Винаги съм странял от тях.
— С мен беше същото на Кхамсилейн. Никога не съм можела да се приобщя.
— Аз също.
— Нито съм искала. Някои успяваха, но не и аз. Ето, Гейб Кинверсон също беше самотник. Но когато му дойде времето, реши, че повече не желае да е самотник. И отиде при Лицето. Тръпки ме побиват при мисълта да се слея с нещо толкова чуждо и непонятно.
— Никога не съм го разбирал — призна Лолър.
— Аз също. Опитвах се, но той бе затворен в себе си през цялото време. Дори в леглото.
— Виж, тази част не ме интересува.
— Извинявай.
— Няма нищо.
Тя се притисна към него.
— Сега сме само двамата. Изоставени на задника на света, съвсем сами на целия кораб. Много романтично, колкото и да продължи. Какво ще правим, Вал?
— Ще слезем долу и ще се любим до забрава. Можем да се разположим на голямото легло в каютата на Делагард.
— А след това?
— След това ще му мислим за след това — отвърна Лолър.
9.
Събуди се преди зазоряване. Съндайра спеше кротко до него, лицето й бе невинно като на бебе. Лолър се измъкна безшумно от каютата и се качи на палубата. Слънцето тъкмо изгряваше. Тази сутрин феерията над острова изглеждаше малко по-бледа и уморена и не тъй пищна и крещяща. Лолър все още усещаше притегателната сила на Лицето, като пощипване по краищата на съзнанието си, но това бе всичко.