По брега крачеха доскорошните им спътници.
Той ги загледа. Дори от такова разстояние не беше трудно да ги разпознае — високия Кинверсон и дребния Тарп, набития Делагард, кривокракия Фелк. Отец Куилан, който бе съвсем измършавял. Гаркид, който бе отишъл пръв. И трите жени, едрогърдестата Лиз, мускулестата Неяна и дребничката красива Пиля. Какво правеха там? Разхождаха се покрай морето? Не, съвсем определено вървяха към кораба. Всичките. Безгрижно, спокойно, те навлязоха в плитчините и се отправиха към „Кралицата на Хидрос“.
Лолър усети, че го завладява страх. Беше като процесия от мъртъвци, идещи към него.
Слезе и събуди Съндайра.
— Връщат се.
— Какво? Кой? Ох, Боже!
— Цялата група. Плуват към кораба.
Тя кимна, сякаш нямаше нищо особено в това бившите им другари да се завръщат от един невъобразим, обхващащ цялата планета ум, който бе покварил душите им. Надигна се от койката и излезе с него на палубата. Довчерашните им спътници вече бяха стигнали до кораба. Лолър се опря на перилата и им извика:
— Какво искате?
— Спусни въжената стълба — отвърна съществото, което приличаше на Кинверсон и говореше с неговия глас. — Ще се качим на борда.
— Божичко — въздъхна Лолър и погледна ужасено Съндайра.
— Направи го — каза тя.
— Но когато се покатерят…
— Какво значение? Щом Лицето е решило да ни удари с цялата си мощ, каква полза да му се съпротивляваме? Нека се качат на борда, след като настояват. Нямаме какво да губим, нали?
Лолър повдигна рамене и им хвърли стълбата. Кинверсон се покатери пръв, след него Делагард, Пиля и Тарп. После останалите. Всички бяха съвсем голи. Събраха се на малка смълчана група. Изглеждаха лишени от жизненост, приличаха на сомнамбули, на призраци. „Те са си призраци“, помисли Лолър.
— Е? — подкани ги той.
— Дойдохме да ви помогнем да вдигнете платната — каза Делагард.
Лолър го погледна смаяно.
— Да вдигнем платната? И накъде ще плаваме?
— Връщате се там, откъдето сте дошли. Не можете да останете тук, сигурно си давате сметка. Ще ви откараме до Грайвард и там ще помолите за помощ.
Говореше с равен и спокоен глас, очите му бяха ясни и чисти, без капчица маниакален блясък. Който или каквото да бе това същество, то имаше съвсем малко общо с онзи Нид Делагард, когото Лолър познаваше от години. Демоните в него си бяха дали почивка. Беше претърпял огромна промяна — нещо като изкупление дори. Плановете му бяха достигнали своя успешен край, душата му, изглежда, бе намерила покой. Същото можеше да се каже и за другите. Те се бяха предали на Лицето, бяха се отказали от самите себе си, постъпка, която Лолър не бе в състояние да разбере, но не можеше да отрече, и в края на краищата изглеждаха щастливи.
С глас, лек като въздуха, Куилан заговори:
— Последна възможност, преди да поемем на път. Искате ли да слезете на острова? Докторе? Съндайра?
— Знаеш, че не искаме — отвърна Лолър.
— Ваша воля. Но приберете ли се в Родното море, няма да е толкова лесно да промените решението си.
— Мисля, че ще го преживея.
— Съндайра? — попита Куилан.
— Аз също.
Свещеникът се усмихна тъжно.
— Е, изборът си е ваш. Ще ми се да можех да ви убедя колко много грешите. Знаете ли защо непрестанно бяхме подлагани на атаки, докато плавахме в морето? Защо дойдоха огнерозите, полипът, крилатите вещици и всички останали? Не защото тези същества са злобни. На Хидрос няма зли същества. Всъщност те се опитваха да излекуват света.
— Да излекуват света? — повтори Лолър.
— Да го почистят. Да го отърват от замърсителите. За тях — за всяко живо същество на Хидрос — хората, които живеят тук, са нашественици, пришълци отвън, защото не са част от хармонията на Лицето. Те гледат на нас като на вируси или бактерии, нахлули в един здрав организъм. Нападат ни, за да отърват организма от външни вредители.
— Все едно че чистим от пясък добре смазана машина — подхвърли Делагард.
Лолър се обърна. В него се надигна гняв и отвращение.
— Виж ги какви са страшни — прошепна му Съндайра. — Банда призраци. Не, по-лошо — зомбита. Добре, че имахме сила да се съпротивляваме.
— Мислиш ли? — попита Лолър.
Очите й се разшириха.
— Какво искаш да кажеш?
— Не съм сигурен. Но те изглеждат толкова… миролюбиви. Може да са се променили, да са част от този колективен разум, но поне са намерили покой.
— Покой ли ти е притрябвал? — Ноздрите й трепкаха гневно. — Върви тогава. Трябва само да преплуваш залива.
— Не. Не това.
— Сигурен ли си, Вал?