— Ела тук. Прегърни ме.
— Вал… Вал…
— Обичам те.
— И аз те обичам, Вал. — Прегърнаха се, без да обръщат внимание на втренчените в тях погледи. Съндайра му прошепна:
— Няма да ида при тях, ако и ти не го сториш.
— Не се тревожи, не мисля да го правя.
— Но ако ще вървим, нека е заедно.
— Какво?
— Да не мислиш, че съм съгласна да остана на кораба с екипаж от зомбита? Това е нашата сделка, Вал. Или не отиваме, или отиваме заедно.
— Няма да ходим никъде.
— Но ако отидем…
— Ще бъдем заедно — въздъхна той. — Само че няма да ходим.
Екипажът на „Кралицата на Хидрос“ се зае с подготовката за обратния път, сякаш на Лицето не се беше случило нищо. Кинверсон хвърляше мрежите си и рибата влизаше охотно в тях. Неяна, Пиля и Лиз сновяха напред-назад между кораба и острова, носеха делви с прясна вода, които пълнеха от близкия ручей. Оньос Фелк разглеждаше замислено морските си карти. Даг Тарп проверяваше радиостанцията. Делагард оглеждаше платната и такелажа, руля и корпуса и си отбелязваше належащите ремонтни дейности, които после извършваше заедно със Съндайра, Лолър и дори отец Куилан.
Почти не разговаряха. Всички изпълняваха задачите си като истински екипаж. Завърналите се се отнасяха благосклонно с двамата, отказали да слязат на брега; държаха се с тях като с трудни деца, които се нуждаят от дваж по-голямо внимание, но Лолър не усещаше помежду им да съществува истинска връзка.
От време на време Лолър спираше на палубата и се заглеждаше към Лицето над водата. Пъстроцветното представление не секваше нито за миг. Постоянната му налудничава енергичност го очароваше и същевременно го отблъскваше. Опита се да си представи какво ли щеше да е, ако беше слязъл на брега, сред този неуморен кипеж. Но си даваше сметка, че подобни мисли могат да са опасни. От време на време усещаше, че зовът на острова се подновява, понякога набираше значителна и неочаквана сила. В такива моменти изкушението бе почти неустоимо. Толкова лесно би било да напусне кораба с останалите, да заплува бързо през топлите гостоприемни води на залива и да излезе на чуждия бряг…
Но все още успяваше да устои. След като бе издържал толкова дълго, не смяташе да се предава точно сега. И така, подготовката продължаваше, а двамата със Съндайра се ограничаваха в пределите на палубата, докато останалите бяха свободни да ходят където им скимне. Странно време, макар и не неприятно. Животът сякаш бе застинал. По някакъв особен начин Лолър дори се чувстваше щастлив — беше оцелял, беше издържал на всички изпитания, беше се закалил в ковачницата на Хидрос и бе излязъл по-силен. Освен това бе обикнал Съндайра и усещаше, че тя също го обича. Каквото и да го очакваше в края на това ново пътуване, щеше да се справи по-добре с трудностите, както и с тревогите в душата си.
И ето, че настъпи време да отплават. Беше късен следобед. Делагард бе казал, че ще тръгнат на залез-слънце. Никой не се безпокоеше от мисълта, че ще напуснат пределите на Лицето по тъмно. Светлините на острова щяха да им помагат да се ориентират по-добре, а после щяха да се ръководят по звездите. Вече нямаше нищо, от което да се страхуват в морето. Безбрежните води сега бяха техен приятел. Всичко на Хидрос щеше да се отнася към тях дружелюбно.
Лолър осъзна, че е съвсем сам на палубата. Повечето или може би всички останали бяха слезли на брега — предполагаше, за да се сбогуват. Но къде бе Съндайра?
Повика я.
Никакъв отговор. За един кратък и безумен миг си помисли, че може би е тръгнала с тях. Но после я забеляза при мостика, говореше с Кинверсон.
Приближи се тихичко към тях.
И чу Кинверсон да й казва:
— Няма начин да разбереш какво е, докато сама не го изпиташ. Толкова е различно от обикновеното човешко съществуване, колкото е живият от мъртвеца.
— Аз си се чувствам достатъчно жива.
— Нищо не знаеш. Не можеш да си го представиш. Съндайра, ела с мен. Ще ти отнеме само миг. И после всичко ще се разтвори пред теб. Вече не съм същият, какъвто бях, нали?
— Ни най-малко.
— Но всъщност съм си аз. Само че освен това съм и много повече неща. Ела с мен.
— Моля те, Гейб.
— Ти искаш да идеш на острова. Зная, че го искаш. Стоиш тук само заради Лолър.
— Стоя заради мен самата — заяви Съндайра.
— Не е вярно. Зная го. Изпиташ съжаление към онзи нещастник. Не искаш да го оставиш сам.
— Не, Гейб.
— По-късно ще си ми благодарна.
— Не.
— Ела с мен.
— Гейб… моля те…
В гласа й внезапно се прокрадна неувереност, съмнение, което се стовари върху Лолър като ковашки чук. Той изтича при тях. Съндайра извика от изненада и се дръпна. Кинверсон остана на мястото си, гледаше Лолър спокойно.