Харпуните бяха подредени в раклата. Лолър сграбчи един и почти го завря в носа на Кинверсон.
— Остави я на мира!
Едрият мъж изглеждаше развеселен… или може би го разглеждаше надменно?
— Нищо няма да й сторя, докторе.
— Опитваш се да я съблазниш.
Кинверсон се разсмя.
— Май не е нужно голямо усилие за това, а?
Главата на Лолър забуча от гняв. Костваше му огромни усилия да не прободе Кинверсон в гърлото.
— Моля те, Вал — намеси се Съндайра. — Ние само разговаряхме.
— Чух за какво си говорите. Той се опитваше да те накара да слезеш на Лицето. Така ли е?
— Няма да отрека — подметна нехайно Кинверсон.
Лолър размаха харпуна. Даваше си сметка колко смешен е сигурно в очите на Кинверсон. Едрият мъж се издигаше над него като заплашителна и същевременно неуязвима планина.
Но Лолър не смяташе да се отказва толкова лесно.
— Не желая да разговаряш с нея, докато не вдигнем платна.
Кинверсон поклати глава и се ухили.
— Нищо лошо нямаше да й направя.
— Зная добре какво се опитваше да направиш. Няма да ти позволя.
— Не трябва ли тя да го реши, докторе?
Лолър погледна Съндайра.
— Всичко е наред, Вал — рече тихо тя. — Мога и сама да се грижа за себе си.
— Да. Да, разбира се.
— Докторе, дай ми това харпунче — каза Кинверсон. — Току-виж си се порязал.
— Стой настрана!
— Но то си е мое. Не ти е работа да го размахваш.
— Внимавай! — предупреди го Лолър. — Разкарай се! Слизай веднага от кораба! Връщай се на Лицето, Гейб. Нямаш работа тук. Този кораб е за хора.
— Вал! — подвикна му Съндайра.
Лолър стисна харпуна по-здраво и пристъпи към Кинверсон. Огромният рибар се извисяваше над него. Лолър си пое дъх.
— Хайде, Кинверсон! Връщай се на Лицето. Скачай в морето! Веднага!
— Докторе, докторе…
Лолър замахна първо нагоре, после към неприкрития корем. Ръката на Кинверсон обаче се стрелна с невъобразима скорост. Той улови харпуна, завъртя го и Лолър почувства остра болка в китката. Миг по-късно оръжието бе в ръката на Кинверсон.
Лолър се прикри машинално, очакваше всеки миг да бъде пронизан.
Кинверсон го гледаше спокойно, сякаш му вземаше мерките. „Хайде, свършвай — помисли Лолър. — Още сега. По-бързо“. Беше готов за това, което ще последва, кратката остра болка под ребрата.
Но не се случи нищо подобно. Кинверсон се наведе и сложи харпуна на мястото му в раклата.
— Не бива да ми пипаш нещата, докторе — каза спокойно. — А сега ме извини. Оставям те насаме с дамата.
Заобиколи Лолър и тръгна по палубата.
— Много глупаво ли изглеждах? — обърна се Лолър към Съндайра.
Тя се усмихна едва забележимо.
— Все виждаш в него заплаха, нали?
— Защото се опитваше да те убеди да идеш на острова. Това малка заплаха ли е?
— Щеше да е заплаха, ако ме беше вдигнал и отнесъл насила, Вал.
— Добре де. Добре.
— Но разбирам защо си притеснен. До такава степен, че да му посегнеш.
— Глупаво беше, признавам.
— Да де — засмя се тя. — Страшно глупаво.
Лолър не бе очаквал да се съгласи с него толкова бързо. Погледна я учудено и зърна в очите й нещо, което едновременно го изненада и смая.
В тях беше настъпила промяна. Между двамата имаше дистанция, от каквато доскоро нямаше и следа.
— Какво има, Съндайра? Какво се е случило?
— О, Вал… Вал.
— Кажи ми.
— Не е заради думите на Кинверсон. Не позволявам толкова лесно да ме убеждават за каквото и да било. Решението е само мое.
— Кое решение? За Бога, какви ги говориш?
— Лицето.
— Какво?
— Ела с мен, Вал.
Почувства се, все едно Кинверсон го е пронизал.
— Господи! — Той отстъпи две крачки назад. — Божичко, Съндайра. Какви ги приказваш?
— Че трябва да отидем.
Имаше чувството, че са го превърнали в камък.
— Не бива да му се съпротивляваме — продължи тя. — Трябва да му се предадем, както направиха останалите. Те разбраха всичко. Ние бяхме слепците.
— Съндайра?
— Разбрах всичко за миг, Вал, докато ти се опитваше да ме защитиш от Гейб. Колко е глупаво да държим на своите малки ограничени съзнания, да се вкопчваме в страховете си, да играем на дребно. И колко по-добре ще е, ако зарежем всичко това и се присъединим към тази величествена хармония. Ако идем при другите. При Хидрос.
— Не. Не!
— Това е едничката възможност да се освободим от всичко, което ни измъчва.
— Съндайра, не мога да повярвам, че го казваш.
— Но е така. Така е.
— Той те е хипнотизирал, нали? Омагьосал те е. То го е направило.
— Не — отвърна усмихнато тя и протегна ръце към него. — Ти веднъж ми каза, че никога не си чувствал Хидрос като роден дом, въпреки че си се родил тук. Спомняш ли си, Вал?