— Ами да…
— Нали? Каза ми, че за гмурците и месестата риба това е родината, но не и за теб. Спомняш си — виждам, че си спомняш. Е, добре. Ето ти възможност да намериш своя дом. Най-сетне. Да станеш частица от Хидрос. Земята я няма. Ние сме хидрани, а Хидрос принадлежи на Лицето. Твърде дълго се съпротивляваше, Вал. Аз също, но сега се предавам. Изведнъж видях всичко от друга гледна точка. Ще дойдеш ли с мен?
— Не! Съндайра, това е безумие! Още сега ще те сваля в трюма и ще те вържа, докато не дойдеш на себе си.
— Не ме докосвай — рече тихо тя. — Предупреждавам те, Вал, дори не се опитвай. — И погледна към раклата с харпуните.
— Добре. Чух те.
— Казах, че отивам, и ще го направя. Ти какво решаваш?
— Знаеш отговора.
— Нали ми обеща, че ако някой от нас реши, отиваме и двамата?
— Или че няма да идем въобще.
— Но аз искам да отида, Вал. Искам го!
Постепенно го завладя хладен гняв. Точно предателство не беше очаквал.
— Щом искаш, отивай — каза огорчено.
— Ще дойдеш ли с мен?
— Не. Не. Не. Не.
— Но ти обеща…
— Оттеглям си обещанието. Нито за миг не съм си помислял, че ще ида там. Ако наистина съм ти го обещавал, значи съм те лъгал. Никога няма да ида.
— Съжалявам, Вал.
— Аз също.
Искаше да я сграбчи, да я свали долу в каютата и да я задържи, докато корабът отплава. Но знаеше, че няма да го направи. Вече нищо не можеше да се направи. Нищичко.
— Отивай — въздъхна той. — Спри да говориш и го направи. Гади ми се от тези приказки.
— Ще дойдеш ли с мен? — попита тя отново. — Ще видиш, че ще стане бързо.
— Никога.
— Добре тогава, Вал. — Тя се усмихна тъжно. — Обичам те, нали знаеш? Никога не го забравяй. Надявам се, че ти също ще продължиш да ме обичаш.
— Как бих могъл?
— Сбогом, Вал. Всъщност след малко ще се видим.
Тя се обърна, спусна се на палубата, отиде при десния борд, прехвърли перилата и се гмурна в очакващото я море. Заплува към брега с бързи енергични движения. Докато я гледаше, той си спомни един друг подобен момент — когато я бе видял да плува в Сорвейския залив. Обърна се, когато тя преполови разстоянието. Прибра се в каютата, затвори вратата и седна в койката, заобиколен от сгъстяващ се мрак. Подходящ момент да се надруса с розова тинктура, бренди или всичко, което би могло да притъпи болката. Но, разбира се, на кораба нямаше и капчица от тези неща. Не му оставаше друго, освен да седи тихо и да чака.
Изминаха часове, или може би години. След това отгоре долетя гласът на Делагард, който даваше разпореждания да се вдигне котвата.
Рядко бе виждал небето тъй чисто и Хидроския кръст тъй сияен, както тази нощ. Въздухът бе абсолютно неподвижен. Как можеше корабът да се движи в подобно абсолютно безветрие по море, равно като тепсия? Но като по вълшебна команда те се плъзгаха безшумно през мрака. Плаваха вече от часове. Яркото сияние на Лицето постепенно отслабна и накрая на хоризонта остана само бледа пурпурна светлина, а после и тя се скри и сега вече не се виждаше нищо. На сутринта щяха да са далеч в Пустото море.
Лолър се бе излегнал върху купчина въжета близо до носа.
Никога през целия си живот не бе изпитвал подобна самота.
Другите сновяха тихо по палубата, изпъваха платната, наместваха въжетата, занимаваха се с цялата сложна работа по управлението на кораба, която никога не бе разбирал. Нямаха нужда от него, нито той искаше да има нещо общо с тях. Те бяха машини, по-скоро части на една огромна машина. Тик. Так.
Съндайра дойде при него малко след като отплаваха.
— Всичко е наред — увери го тя. — Нищо не се е променило.
Той трепна и неволно се отдръпна, когато тя пристъпи към него. Не смееше да я погледне.
— Грешиш — рече й. — Всичко се промени. Сега ти си част от машината. И искаш аз също да стана такъв. Тя тиктака, а вие всички танцувате в ритъма й.
— Нищо подобно, Вал. Защото ти си машината. Ти тиктакаш. Ти танцуваш.
— Не разбирам.
— Разбира се, че не разбираш. Как би могъл? — Тя го докосна нежно и той се дръпна, сякаш притежаваше силата да го промени само с допир. Съндайра го погледна с нескрито съжаление. — Добре — въздъхна. — Както желаеш.
Това бе станало преди часове. Той не слезе в каюткомпанията, за да яде с останалите, но и не изпитваше никакъв глад. Какво пък, щом не му се ядеше, нямаше да сложи и залък в устата си. Мисълта да седи на една маса с тях му се струваше непоносима. Единственият непроменен човек на кораб със зомбита… единственият истински човек…