— Това място е невероятно — заговори Куилан. — Най-странният свят, на който съм бил.
— Мога да кажа същото, предполагам.
— Пътувал ли си? Из Хидрос имам предвид.
— Веднъж ходих на остров Тибейри. Беше съвсем близо, всъщност озова се в нашия залив и неколцина от нас взехме една малка лодка и се прехвърлихме там. Тогава бях на петнайсет. Това е единственият път, когато съм бил другаде. — Втренчи поглед в Куилан. — Но чух за теб, че си бил голям пътешественик. Говорят, че си прекосил половината галактика.
— Има нещо такова — отвърна Куилан. — Но не чак толкова. Досега съм посетил седем свята. Осем, ако броим и този.
— Това е със седем повече от мен.
— Само дето сега вече стигнах края на пътя.
— Да — каза Лолър. — Май е така.
Лолър не разбираше хората от други планети, които идваха да живеят на Хидрос. Защо го правеха? Да позволиш да те напъхат в задушна капсула на Слънчев изгрев, съседния къс скала, само на няколко милиона километра оттук, и да те изстрелят в орбита, която ще позволи на капсулата да се приводни до някой от плаващите острови — с ясното съзнание, че никога вече няма да напуснеш Хидрос? След като хрилестите отказаха да бъде построен космодрум където и да било на планетата, пристигането тук бе еднопосочно пътуване и всички го знаеха. И въпреки това продължаваха да прииждат — не бяха много, но все пак постоянен поток, хора, предпочели да останат до края на живота си като корабокрушенци на свят без дървета и цветя, птици и насекоми, без космати и копитни животни — без комфорт и безметежно съществуване, без каквито и да било придобивки на цивилизацията и техниката, люшкани от нескончаеми вълни, дрейфуващи от полюс до полюс и обратно върху острови от сплетени клони. На планета, много по-подходяща за същества с перки и плавници.
Лолър нямаше ни най-малка представа защо Куилан бе пожелал да дойде на Хидрос, но такива въпроси не можеш да задаваш на всеки. Може би беше някакво наказание или акт на саможертва. Но със сигурност не за да изпълнява свещеническия си дълг. Църквата на Вси светове бе разколническа посткатолическа секта, без последователи на Хидрос, доколкото бе известно на Лолър. А и по нищо не личеше свещеникът да е дошъл в ролята на мисионер. От пристигането си на Сорве не беше предприел никакви опити да приобщи когото и да било към своята вяра — и съвсем оправдано, тъй като религията не се радваше на особен прием сред островитяните. „Господ Бог е твърде далеч от нас, нещастниците на остров Сорве“ — често казваше баща му.
Куилан — гледаше сериозно и замислено, сякаш за първи път, откакто бе пристигнал, осъзнаваше, че ще трябва да остане на Хидрос до края на живота си, — попита:
— Не те ли измъчва, че цял живот ще бъдеш на едно място? Не те ли хваща съклет? Не ти ли се иска да видиш и други острови?
— Не чак толкова — отвърна Лолър. — Пък и Тибейри е почти като Сорве. Същото устройство, същият начин на живот. Само дето не познавах никого. Щом едно място прилича на друго, защо ти е да се местиш и да живееш сред хора, които не познаваш? — Присви очи. — Другите светове, ето кое ме интересува. Тези със суша. Истински планети с твърда земя. Чудя се какво ли е да вървиш дни наред и да не видиш вода, да стъпваш върху неподатлива повърхност, не някой малък остров, а цял един континент, и да не можеш да зърнеш от единия край другия, огромна земна маса с градове, планини и реки. За мен това са лишени от съдържание думи. Градове. Планини. Бих искал да разбера какво представляват дърветата и растенията, които имат цветове. Опитвам се да си представя Земята, разбираш ли? Понякога си мисля, че все •още съществува, че съм на нея, дишам въздуха й и усещам почвата под краката си. Ровичкам я с пръсти и калта попада под ноктите ми. На Хидрос няма почва, нали знаеш? Само пясък на океанското дъно.
Погледна крадешком ноктите на свещеника, сякаш очакваше да зърне под тях кал от Слънчев изгрев. Куилан забеляза това и се подсмихна, но не каза нищо.
— Миналата седмица — продължи Лолър — те чух да разказваш на Делагард за последната планета, на която си живял. Как сушата там сякаш продължавала до безкрая, първо тревисти равнини, после гори и планини, а отвъд тях пустини. Но, разбира се, аз никога няма да видя това с очите си. Не можем да пътуваме към другите светове, нали? За нас те сякаш въобще не съществуват. Не ми остава друго, освен да живея с представите си.
— Така е — кимна Куилан и след малко добави: — Това е типично, предполагам.