Бе седем сутринта. Лолър беше гладен, но закуската трябваше да почака. Все пак успя да си капне няколко капки от тинктурата в една купичка, добави вода и я изпи, сякаш не беше нищо повече от най-обикновено лекарство, предписано от самия него да се взема всяка сутрин. И в известен смисъл бе тъкмо това. Което не му попречи да погледне Съндайра крадешком и гузно. Ала, изглежда, тя не му обръщаше никакво внимание. Разглеждаше колекцията предмети от Земята. Всеки, който идваше тук, го правеше. Прокара предпазливо пръсти по нащърбения ръб на глинената купичка и погледна въпросително Лолър през рамо. Той се усмихна.
— Това е от едно място на име Гърция — обясни. — Древна страна на Земята, преди много време.
Мощните алкалоиди на лекарството бяха приключили бързия си кръговрат из кръвоносната му система и вече нахлуваха в мозъка. Лолър почувства как напрежението го напуска.
— Кашлям — оплака се Тейн. — И то лошо.
И като по команда избухна в поредица от мъчителни пристъпи, разделени от дрезгаво хъркане. На Хидрос кашлицата можеше да е обичайно явление, както навсякъде другаде, но можеше и да е симптом за нещо много сериозно. Всички островитяни го знаеха.
Имаше една паразитна водна гъба, която по правило обитаваше значително по-благоприятните северни региони на океана и се възпроизвеждаше чрез заразяване на различни морски животински видове с помощта на спори, отделяни в атмосферата под формата на гъсти черни облаци. Спората, вдишана от някой морски бозайник, когато излиза на повърхността да си поеме въздух, се загнездваше в хранопровода и незабавно прорастваше: яркочервените й израстъци проникваха без никакво затруднение в белите дробове, червата и стомаха и дори в мозъчната тъкан. Скоро вътрешностите на заразения екземпляр се обхващаха от гъста алена мрежа, която се хранеше със съдържащия мед дихателен пигмент хемоцианин. Повечето морски животни на Хидрос имаха хемоцианин в кръвта си — той й придаваше синкав оттенък. Гъбата явно го използваше по някакъв начин.
Смъртта при заразяване с тази гъба бе бавна и мъчителна. Тялото на гостоприемника се раздуваше от газовете, отделяни от натрапника, и изплуваше на повърхността, където започваше да се носи безпомощно, оставено на волята на вълните и вятъра. Скоро след това гъбата го напускаше през отвор, който си проправяше сама, обикновено през корема. Това, което се подаваше оттам, представляваше кълбовидно твърдо като хрущял месиво, разпадащо се бързо, за да отдели ново поколение възрастни гъби, които на свой ред изпускаха облаци спори, и така цикълът се повтаряше.
Спорите на гъбата убиец можеха да се загнездват и в белите дробове на хората, въпреки че това не носеше полза на нито един от двамата участници в процеса — човешкият организъм не можеше да доставя на гъбата хемоцианин, което я принуждаваше да продължава разпространението си из цялото тяло за сметка на напълно лишен от смисъл разход на енергия.
Първият симптом на заразяване беше упоритата кашлица.
— Добре, да започнем с анамнезата — заяви Лолър. — След това ще те прегледам.
Извади от чекмеджето на бюрото чист картон и написа отгоре името й.
— Възраст?
— Трийсет и една.
— Място на раждане?
— Остров Хамсилейн.
Той вдигна глава.
— Това на Хидрос ли е?
— Да — отвърна тя малко раздразнено. — Разбира се. — Още един пристъп на кашлица. — Никога ли не си ходил на Хамсилейн? — попита, когато най-сетне можеше отново да заговори.
— Има много острови. Не съм пътувал до всичките. За този дори не бях чувал. В кое море се намира?
— Лазурно.
— Лазурно — повтори Лолър и повдигна учудено вежди. Имаше съвсем смътна представа къде е Лазурно море. — Доста си пътувала май? — Тя не отговори. Той помълча и добави: — При нас пристигна от Кентръп, ако не се лъжа?
— Да. — Отново кашляне.
— Колко време остана там?
— Три години.
— А преди това?
— Осемнайсет месеца на Велмис. Две години на Шактан. Около година на Симбалимак. — Изгледа го хладно и добави: — Симбалимак също е в Лазурно море.
— Чувал съм за него.
— Преди това на Хамсилейн. Така че това е шестият ми остров.
Лолър го отбеляза в картона.
— Омъжена?
— Не.
Той отбеляза и това. Обичаят да се избягва изборът на партньор от свой остров бе довел до нещо като неофициална екзогамия на Хидрос. В търсене на половинка самотните хора обикновено пътуваха до други острови. След като жена с привлекателната външност на Съндайра Тейн бе пропътувала толкова много, без да се омъжи, това означаваше, че или е твърде придирчива в избора си, или въобще не търси партньор.