Едва сега осъзна, че Делагард продължава да говори.
— … Като гръм от ясно небе. Не очаквах подобно нещо. Опряха ме в стената, направо ме забодоха и онзи ми дуднеше в лицето. „Имате трийсет дни да напуснете острова, инак му мислете“. Докторе, представяш ли си какво ми беше? Особено като знаех, че вината за това е моя. Тази сутрин ме обвини, че съм безсъвестен, но не ме познаваш, човече. Мислиш ме за престъпник, обирджия, но какво разбираш ти? Криеш се в къщичката си, пийваш си на спокойствие и се опитваш да съдиш хора, които имат повече енергия и амбиция, отколкото си показвал през целия си живот…
— Млъквай, Делагард!
— Ти каза, че нямам съвест.
— Че имаш ли?
— Нека ти кажа, Лолър, че се чувствам като лайно, задето ви забърках в тази каша. Аз също съм роден тук, ако случайно си забравил. Не е необходимо да ми излизаш със снобските изявления, че си от фамилия на основатели и прочее, не и на мен. Моето семейство е тук от самото начало, също като твоето. Ние, Делагардови, на практика сме построили този остров. А сега да науча, че ме изхвърлят оттук като мърша, не само мен, но и всички останали… — Гласът на Делагард се промени отново. Гневът изчезна, заменен от смирение, почти съжаление. — Искам да знаеш, че поемам цялата отговорност за постъпките си. Това, което смятам да направя, е…
— Чакай малко — спря го Лолър и вдигна ръка да прекъсне тирадата му. — Не чуваш ли някакъв шум?
— Шум? Какъв шум? Къде?
Лолър кимна към вратата. Откъм площада, делящ двете територии на острова, долитаха изплашени възклицания и викове.
Делагард се ослуша и кимна.
— Да, да, и аз го чувам. Какво ли е станало?
Но Лолър вече бе изскочил навън и тичаше към площада.
Три обветрени паянтови постройки — бараки, почти коптори — стърчаха на площада, по една на всяка страна. Най-голямата, в подножието на хълма, бе островното училище. На отсамната страна бе малкото кафене на Лиз Никлаус, жената на Делагард. Последната бе общинският център.
Няколко изплашени деца се бяха скупчили пред училището заедно с двама учители. Пред общината неколцина възрастни крачеха напред-назад или се въртяха в кръг. Лиз Никлаус бе излязла от кафенето и се озърташе, облещена и зяпнала. В другия край на площада се бяха изправили двама от капитаните на Делагард — ниският набит Госпо Струвин и мършавият дългокрак Бамбър Кадрел. Стояха в самото начало на рампата, която свързваше площада с крайбрежната улица, и се държаха за перилата, сякаш очакваха някаква гигантска вълна да разлюлее острова. Между тях, запречил площада като паметник, стоеше с наведена глава търговецът на риба Брондо Катцин, втренчил поглед в ранената си ръка, сякаш на нея току-що му се бе отворило трето око.
Нямаше и намек за някакъв инцидент или жертва.
— Какво става? — попита Лолър.
Лиз Никлаус се извърна бавно към него, с плавно движение на цялото си тяло. Беше висока енергична жена с чорлава руса коса и тъмна, почти черна кожа. Делагард съжителстваше с нея от пет или шест години, откакто бе починала жена му, но не бяха женени официално. Хората говореха, че упорствал, за да опази наследството за децата си. Делагард имаше четири големи сина, но те живееха на други острови — по един на остров.
— Бамбър и Госпо тъкмо дойдоха от корабостроителницата — заговори тя с нисък, дрезгав глас. — Казват, че там идвали хрилестите… че казали… казали ни… казали на Нид… — изломоти нещо неразбрано и млъкна. Вместо нея продължи дребничката съсухрена Менди Танаминд, майката на Нимбър:
— Искат да си вървим! Искат да се махнем оттук! — И се изкиска истерично.
— Нищо смешно няма в това — укори я Сандор Талхейм — беше на възрастта на Менди, — поклати ядно глава и долната му челюст се разтрепери.
— И всичко това заради няколко животинки — добави Бамбър Кадрел. — Заради трима умрели гмурци.
Значи новината бе излязла на бял свят. Жалко, помисли си Лолър. Хората на Делагард трябваше да си държат езиците зад зъбите, докато потърсят някакъв начин да оправят бъркотията.
Някой изхлипа. Менди Танаминд се изкиска отново. Брондо Катцин се пробуди от вцепенението си и започна да повтаря с жлъчен глас:
— Проклетите хрилести! Проклетите гадни хрилести!
— Какво е станало? — попита Делагард, тъкмо идваше от ваарга на Лолър.
— Твоите момчета Бамбър и Госпо на своя глава са разпространили вестта — обясни му Лолър. — Всички знаят.
— Какво? Какво?! Тъпаци! Ще ги убия!
— Малко е късничко вече.
На площада прииждаха още хора. Лолър видя Гейб Кинверсон, Съндайра Тейн, отец Куилан, Суейнърови. И други зад тях. Тълпата нарастваше бързо — трийсет, четирийсет, петдесет души — почти всички. Дойдоха пет-шест сестри, плътно скупчени, стегната малка женска фаланга. Дойде Даг Тарп. Маря и Грен Хейн. Джоск Янез, седемнайсетгодишният ученик на Лолър, който един ден щеше да стане новият доктор на острова. Картографът Оньос Фелк. Натим Гаркид, който, изглежда, току-що се бе измъкнал от застланото си с водорасли легло, защото панталоните му бяха мокри. Новината вече бе обиколила цялото население на острова.