На лицата на всички се четеше шок, уплаха, объркване. „Истина ли е? — питаха се хората. — Възможно ли е?“
Делагард вдигна ръце и извика:
— Чуйте всички, няма причини за безпокойство! Съвсем скоро ще оправим нещата!
Гейб Кинверсон застана пред Делагард. Изглеждаше два пъти по-висок от корабовладелеца, истинска планина, с квадратна брадичка, огромни плещи и хладни морскозелени очи. Позата му излъчваше стаена заплаха.
— Какво, гонят ли ни? Наистина ли казаха да си вървим?
Делагард кимна.
— Дават ни срок трийсет дни. Бяха пределно ясни. Не им пука къде ще идем, но не можем да останем тук. Но аз ще оправя тази работа. Можете да разчитате на мен.
— Ако питаш мен, май вече всичко си оправил — тросна се Кинверсон. Делагард отстъпи назад и го погледна, сякаш очакваше Гейб да се нахвърли върху него с юмруци. Но рибарят изглеждаше по-скоро объркан, отколкото ядосан. — Трийсет дни — повтори той по-скоро на себе си. — Ама че работа. — След което се обърна, почеса се по главата и бавно се отдалечи.
„Може пък наистина да не му пука“, помисли си Лолър. Кинверсон прекарваше по-голямата част от живота си в открито море, сам със себе си, прехранваше се с улов на рибата, която не навлизаше в залива. Никога не бе вземал активно участие в обществения живот на острова, носеше се през него, както островите на Хидрос се рееха из океана — сдържан, независим, разчитащ изцяло на себе си, следващ някакъв свой, личен курс.
Но други бяха много по-възбудени. Ейлиана, ниската златокоса жена на Брондо Катцин, плачеше на глас. Отец Куилан се мъчеше да я успокои, но изглежда, той самият също бе притеснен. Суейнърови разговаряха приглушено помежду си. Няколко млади жени се опитваха да обяснят какво става на малките си дечица. Лиз Никлаус бе извадила делва с бренди от морско грозде от кафенето и тя преминаваше бързо от човек на човек, надигана от треперещи ръце.
Лолър се наведе към Делагард.
— И как по-точно смяташ да се справиш с това? Имаш ли някакъв план?
— Имам — отвърна Делагард и изведнъж се изпълни с трескава енергия. — Казах ти, че поемам цялата отговорност, и говоря съвсем сериозно. Ако трябва, ще допълзя при хрилестите на колене, ще им ближа задните плавници и ще поискам прошка. Те ще омекнат, рано или късно. Не може да упорстват с този ултиматум — това е абсурдно.
— Възхищавам се на оптимизма ти.
Делагард продължаваше, сякаш не го бе чул:
— И ако откажат да отстъпят, смятам сам да отида в изгнание. Ще им кажа, че не е необходимо да наказват всички. Само мен. Аз съм виновният. Ще се преселя на Велмис или Салимил, където ми кажат, и никога повече няма да видите грозното ми лице на Сорве. Ще стане, докторе. Те са разумни същества. Сигурно си дават сметка, че няма никакъв смисъл да изхвърлят оттук една нещастна старица като Менди, която е прекарала целия си живот на този остров. Аз съм негодникът, престъпникът, заради когото умряха онези гмурци, и аз ще си ида, макар да се съмнявам, че ще се стигне дори до това.
— Може и да си прав. А може би не.
— Ще пълзя пред тях, ако трябва.
— А после ще върнеш тук някой от синовете си, за да управлява корабостроителницата, нали?
Делагард го погледна учудено.
— Че какво лошо има в това?
— Ами например, да си помислят, че един Делагард не е по-добър от друг. И че не си бил докрай искрен в разкаянието си.
— Какво искаш да кажеш — че жертвата ми няма да е достатъчна за тях, така ли?
— Точно това казвам. Може да поискат от теб много повече.
— Като например?
— Какво ще направиш, ако ти кажат, че ти и семейството ти трябва да напуснете завинаги остров Сорве и никога повече да не се завръщате — и че корабостроителницата ви ще бъде разрушена?
Делагард изцъкли очи.
— Не! Не могат да поискат това от мен!
— Вече го направиха. И повече дори.
— Но ако си тръгна… ако напусна, а синът ми обещае никога да не докосва гмурец…
Лолър му обърна гръб.
За него първият шок вече бе отминал. Мисълта за напускането на острова бе изпълнила мислите му, беше се пропила в плътта и костите му. Приемаше я всъщност спокойно. Дори се изненада от това. За един кратък миг спокойният живот, който бе градил на този остров, му бе отнет безкомпромисно и завинаги.