Выбрать главу

Спомни си деня, в който бе ходил на Тибейри. Безпокойството, което изпита, когато се озова сред непознати хора, за които не знаеше съвсем нищичко, дори как се казват, кратката разходка по пътеката, за която нямаше представа къде води. И радостта да се прибере у дома след няколко часа.

А сега трябваше да се премести другаде, където да прекара остатъка от живота си, да живее сред също такива непознати. Трябваше да забрави, че е доктор Лолър от остров Сорве, и да се превърне в друг човек, в новодомец, натрапник от далечен остров, опитващ се да си намери място в нова и непозната среда, където нямаше място. Щеше да е ужасно трудно да привикне. И въпреки това след първите няколко минути на душевно объркване го бе завладяло спокойствие, покорно примирение, сякаш изпитваше безразличие към факта на прогонването също като Гейб Кинверсон или Гаркид. Странна работа. „Може би идеята още не е стигнала до съзнанието ми“, рече си.

До него застана Съндайра Тейн. Беше зачервена и на челото й бяха избили едри капки пот. И колкото и да бе странно — изглеждаше почти доволна.

— Казах ти, че ни се сърдят за нещо, видя ли? Нали? Оказа се, че съм права.

— Да — потвърди Лолър. Тя го погледна за миг.

— Наистина ще трябва да се махнем оттук. Няма капчица съмнение. — Очите й засияха. Изглежда, всичко това я радваше по някакъв странен, необясним начин. Лолър си спомни, че този остров й е шестият, а беше едва на трийсет и една. „Свикнала е да се мести — рече си. — И дори й харесва“.

— Защо си толкова сигурна?

— Защото Обитателите никога не отстъпват от решенията си. Когато кажат нещо, държат да бъде изпълнено. А убийството на гмурци, изглежда, е доста по-сериозно престъпление за тях, отколкото изтребването на месеста риба в залива. Обитателите нямат нищо против да се прехранваме с фауната в лагуната. Те самите ядат месеста риба. Но гмурците са нещо друго. Обитателите ги покровителстват.

— Така е — съгласи се Лолър.

Тя го погледна право в очите. Беше висока почти колкото него.

— Доста дълго време си живял тук, нали, Лолър?

— Целия си живот.

— О! Съжалявам. Няма да ти е никак лесно.

— Ще се справя. И на другите острови се търсят доктори. Дори полуизучени като мен. — Той се засмя. — Ей, какво стана с кашлицата ти?

— Нито един пристъп, откакто ми даде онова лекарство.

— Така и смятах, че ще стане.

Делагард дойде и без да се извини, че прекъсва разговора им, попита:

— Докторе, ще дойдеш ли при хрилестите?

— За какво?

— Познават те добре. Уважават те — заради баща ти. Смятат те за сериозен и почтен човек. Ако им обещая да напусна острова, можеш да гарантираш за мен, искам да кажа, че ще си тръгна и никога няма да се върна.

— Ще ти повярват и без моята помощ. Просто защото не очакват, че някое разумно същество може да лъже. Но това пак няма да промени нищо.

— Въпреки това, Лолър, искам да дойдеш с мен.

— Ще е само загуба на време. По-добре да се заемем с плана за евакуация.

— Дай поне да опитаме. Не можем да сме сигурни, докато не го направим.

— Още сега ли?

— По тъмно — отвърна Делагард. — Сега и без това не искат да ни виждат. А и нали празнуват пускането на новата електростанция. Ако не знаеш, стана преди два часа. Прокараха кабел от крайбрежната до техния край на острова.

— Радвам се за тях.

— Ще те чакам по залез-слънце при морската стена, разбрано? А след това ще идем да си поговорим с тях. Ще го направим ли, докторе?

Следобеда Лолър остана във ваарга си, опитваше се да си представи какво ще е да напусне острова завинаги. За щастие нямаше нови пациенти. Делагард, верен на сутрешното си обещание, му прати няколко манерки бренди и Лолър пийна малко, после още, без да почувства какъвто и да било ефект. Поколеба се дали да не си капне още малко от тинктурата, но точно в този момент идеята не му се стори добра. Все още го владееше онова странно спокойствие и ако имаше нещо, което да обезпокои крехкото му душевно равновесие, то бе назряващата тежест на депресията, за която розовите капки едва ли щяха да се окажат полезни.

„Напускам острова. Ще трябва да живея другаде, на остров, който не познавам, сред хора, чиито имена и минало са абсолютна загадка за мен“.

Опитваше се да си внуши, че всичко е наред, че само след няколко месеца ще се чувства като у дома си на Тибейри, Велмис или Кагерам, на който и да е остров, също както на Сорве. Знаеше, че не е истина, но въпреки това си го повтаряше.

Смирението, изглежда, вършеше работа. Приемането на неизбежното, дори безразличието. Проблемът бе, че не можеше да остане вечно в това състояние. От време на време съзнанието му се раздираше от болезнените светкавици на прояснението, от мисълта за непоносимата загуба, от набиращ сила страх.