Лолър ги загледа безпомощно. Вятърът се усили, блъсна го отново в лицето с тежката им миризма и той усети, че му се гади. Винаги бе гледал на хрилестите с известна боязън, дори с умерено отвращение. Знаеше, че трябва да ги приема такива, каквито са, още един щрих в света, в който живееше, като океана и небето. Но колкото и добре да ги познаваше, те си оставаха същества от друга раса. Чудовища от звездите. Извънземни — различни от хората, без каквато и да било родствена връзка. „Защо е така? — запита се той. — Та аз съм се родил на този свят, също като тях“.
Без да отстъпва нито крачка, той продължи:
„Смъртта на гмурците бе само нещастен инцидент. Постъпката ни не е преднамерена.“
Ръмжене. Хриптене. Съскане. Което означаваше: „Не ни интересува защо се е случило, само — че се е случило“.
Зад шестимата хрилести премигваха зелени светлини, озаряващи странни постройки или съоръжения — машини? статуи? идоли? — които изпълваха откритото пространство в центъра на селцето. Причудливи форми от метал, извличан с безкрайно търпение от тъканите на дребни морски обитатели, за да бъде използван за нещо, наподобяващо лишена от смисъл скулптурна група от ръждясали неравни късове.
„Делагард обеща никога повече да не използва гмурците“ — продължаваше Лолър, отчаяно търсеше възможност за диалог.
Ръмжене. Хриптене. Безразличие.
„Няма ли да ни подскажете как да възстановим добросъседските ни взаимоотношения? Съжаляваме за случилото се. Ужасно много съжаляваме“.
Никакъв отговор. Хладни жълти очи, нетрепващи, надменни…
„Това е безумие — помисли Лолър. — Все едно да споря с вятъра“.
— По дяволите, става дума за нашият дом! — провикна се той и придружи думите си със съответните жестове. — Та ние сме се родили тук!
Три клокочещи звука, на по-нисък регистър.
— Да си намерим друг дом? — попита Лолър. — Но ние обичаме това място! Аз съм се родил тук. Никога досега не сме ви сторили зло, никой от нас. Моят баща… познавате баща ми, той ви помогна, когато…
Отново пърдящият звук.
„Означава точно това, което изглежда“ — помисли Лолър.
Безсмислено бе да продължава. Вече му беше ясно. Те губеха търпение. Скоро щяха да започнат да ръмжат, да сумтят, да се ядосват. А след това можеше да се случи какво ли не.
Един от хрилестите внезапно махна с плавник: даваше му да разбере, че разговорът е приключен. Жестът беше недвусмислен.
Лолър отговори със знак на разочарование. Продължи с тъга, отчаяние, мъка.
Този път се намеси друг хрилест — кратка, мимолетна фраза, която може би дори изразяваше съчувствие. Или в него говореше надеждата? Лолър не знаеше със сигурност. И тогава, за негова изненада, съществото напусна редицата и се приближи към него с неочаквана скорост, протегнало своите ръце-плавници. Лолър бе твърде изплашен, за да помръдне. Какво означаваше това? Хрилестият се извисяваше над него като стена. „Ето, започва се — помисли си той, — сега ще ме нападнат, ядосах ги и това ще е краят“. Стоеше като вкопан. Някакъв истеричен зов за самосъхранение ечеше в душата му, но Лолър просто нямаше сили да побегне. Хрилестият го улови за ръката, дръпна го към себе си и го притисна с плавниците си в странно подобие на прегръдка. Лолър усещаше как яките заострени ръбове на перките се впиват в плътта му с необяснима, загадъчна нежност. Припомни си следите, които Делагард му бе показал по ръката си.
„Е, добре. Да правят каквото щат. Не давам пукната пара“.
Никога досега не се бе приближавал толкова до хрилест. Главата му бе притисната в огромните гърди. Той чуваше туптенето на сърцето на чуждоземеца — не познатото човешко „туп-туп“, а по-скоро „дум-дум-дум-дум-дум“. Загадъчният мозък на хрилестия бе само на сантиметри от бузата му. Тежка миризма изпълваше ноздрите и гърдите на Лолър. Виеше му се свят и му се гадеше, но колкото и да бе странно, не изпитваше никаква уплаха. В жеста на хрилестия имаше нещо силно и успокояващо, което не оставяше място за страх. Близостта на чуждоземния разпалваше някаква искра в ума му. Усещане за сила, каквато се спотайва в зимната буря, в самата Вълна, извираше право от корените на душата му. Езикът му пареше от силния тръпчив вкус на водорасли. Соленото море бушуваше в жилите му.
Хрилестият го задържа още малко, сякаш се опитваше да му внуши нещо — нещо, което не можеше да се изрази с думи. Прегръдката не беше нито приятелска, нито враждебна. Жест, който надхвърляше възможностите на Лолър да разбере какво се случва. Яки мощни перки, които обаче го държаха внимателно, за да не му причинят вреда. Лолър се чувстваше като малко дете в обятията на някаква грозна непозната мащеха. Или като кукла, притисната към гърдите на огромно чудовище.