В първия миг не помнеше нищо от казаното и извършеното през изминалата нощ. След това всичко започна да се връща на мястото си. Прегръдката на хрилестия — все още усещаше миризмата му по тялото си. След това Делагард, бренди, още бренди, перспективата да пътуват до Велмис, Салимил, дори до Грайвард. И онзи странен момент на възторг от напускането на Сорве. Нима всичко това се бе случило наистина? Да. Да. Вече беше изтрезнял и нищо не се бе променило.
Само дето главата ужасно го цепеше.
Как бе позволил на Делагард да го налее с толкова бренди?
— Докторе? — долетя детско гласче отвън. — Ударих си крака.
— Един момент — отвърна Лолър прегракнало.
6
Същата вечер в общината се състоя среща за обсъждане на положението. Въздухът в тясното помещение бе спарен и тежък, миришеше на пот. Всички бяха възбудени. Лолър седеше в дъното, срещу вратата, на обичайното си място. Оттук можеше да наблюдава всички. Делагард не беше дошъл. Прати съобщение, че имал неотложна работа, свързана с корабите в морето.
— Това е клопка — говореше Хендърс. — На хрилестите им е писнало от нас, но не им се занимава да ни изтрепят. Затова ще ни принудят да излезем в морето, където вместо тях ще ни довършат морските леопарди и огнерозите.
— Откъде знаеш? — попита Нико Талхейм.
— Не знам. Само предполагам. Опитвам се да си обясня как един банален инцидент като смъртта на трима гмурци може да е причина, за да ни гонят от острова.
— Смъртта на трима гмурци не е банален инцидент! — провикна се Съндайра. — Става дума за разумни същества!
— Разумни? — попита подигравателно Даг Тарп.
— Именно разумни. Ако бях хрилест и узнаех, че проклетите човеци са убили гмурци, щях веднага да се отърва от тях.
— Добре де, както и да е — рече успокояващо Хендърс. — Казвам само, че щом тръгнем оттук, целият проклет океан ще се надигне срещу нас. И в това няма нищо случайно. Хрилестите контролират всички морски животни. Това и децата го знаят. Ще ги използват, за да ни видят сметката.
— А защо да позволяваме на хрилестите да ни гонят? — попита Дамис Соултел. — Защо да не се борим с тях?
— Да се борим? — възкликна Бамбър Кадрел. — С какво да се борим? Дамис, да не си се побъркал?
И двамата бяха капитани на търговски кораби, солидни прагматични мъже, приятели от детинство. Сега обаче се измерваха с погледи, като че бяха доживотни врагове.
— Ще организираме съпротива — заяви Соултел. — Партизанска война.
— Да се промъкнем до другия край на острова — предложи Нимбър Танаминд — и да откраднем нещо от светилището им. А после ще откажем да им го върнем, докато не се съгласят да ни оставят тук.
— Това е тъпо — заяви Кадрел.
— И аз така мисля — присъедини се Нико Талхейм. — С крадене на джунджурии няма да стигнем доникъде. Решението е във въоръжената съпротива, точно както предлага Дамис. Партизанска война, съвсем правилно. Да залеем улиците с кръвта на хрилестите, докато не отменят решението си да ни гонят. Те дори не знаят какво е това война — да им стъпим на шиите, и толкоз.
— Шаликомо — обади се някой отзад. — Спомнете си какво се е случило там.
— Шаликомо, да — провикна се друг. — Ще ни избият, както са направили там. И никой няма да може да ги спре.
— Точно така — каза Маря Хейн. — Ние сме тези, които не знаем какво е война — не те. Могат да убиват — стига да се наложи. А и с какво ще ги нападнем — с ножове за чистене на риба? С чукове и длета? Ние не сме войници. Нашите предци са били, може би, но ние сме пълни невежи по този въпрос.
— Ще трябва да се научим — заяви Талхейм. — Не бива да им позволяваме да ни прогонят от родните ни домове.
— Имаме ли друг избор? — попита Маря Хейн. — Тук сме само по тяхна милост. Която сега ни отнемат. Това е техен остров. Ако се опитаме да се съпротивляваме, ще ни изхвърлят в морето, както са направили на Шаликомо.
— Ще умрем, но ще вземем много от тях с нас — заяви Дамис Соултел разгорещено.
Дан Хендърс избухна в смях.
— В морето? Точно така. Ще им държим главите под водата, докато не се удавят.
— Знаеш какво искам да кажа — изръмжа Соултел. — Те убиват един от нас, ние — един от тях. Започнат ли да измират, бързо ще си променят решението.
— Ще ни убиват по-бързо, отколкото ние тях — рече Лейнила, жената на Пойлин Стайвол. Стайвол беше вторият най-уважаван капитан на Делагард след Госпо Струвин. В момента плаваше към Кентръп. Лейнила, дребна и упорита женица, бе яростен противник на всичко, предложено от Дамис Соултел. Двамата се мразеха от деца. — Дори и да е един за един, какво ще спечелим ние?
Дана Соултел кимна, изправи се и отиде до Маря и Лейнила. Сега жените бяха в единия край на помещението, а мъжете, които настояваха за война, в другия.